— Това е фолклор, нали?
— Не, наистина е съществувал такъв човек. Един от първите документирани серийни убийци. Фолклорният елемент идва от Гьоте и Робърт Браунинг, които поукрасили историята. — Тя остави целината в чинията. — Семейство Кроули излежали присъдите си, но след това ги лишили от правото да си осиновят дете. Затова те лишават другите от децата им. Да не би да мислиш, че решението му да се маскира като хигиенист от службата за борба с вредителите е случайно? Нищо подобно — тази дегизировка напълно съответства на ролята, която играе. Гайдаря от Хамелин. Те са могли да оставят за себе си едно от отвлечените дечица, но не са го сторили. Предпочели са да взимат от плодовитите и да дават на безплодните, съчетавайки в себе си образите на Робин Худ и на Гайдаря от Хамелин. Те са озлобени. Отвличат и продават децата не само заради печалбата, а и като средство да си отмъстят, да си го върнат на системата. Ще ми се да можех да кажа, че са предсказуеми, но не са. Живеят с убеждението, че постигат реванш чрез похищенията, които извършват. Разбират радостта, която едно осиновяване може да донесе. Но на тях тази радост им е била отказана. И те са много сърдити.
— Всички сме сърдити — отбеляза Болд.
Два часа по-късно ленивата луна бавно запълзя по притъмнялото небе, а лъчите й, въпреки многобройните светлини на града, погалиха и осветиха вътрешния двор на „Сониът хаус“. Дафни и Болд бавно тръгнаха нагоре по стълбите към стаята си. Не разговаряха. Дафни се спря на най-горната площадка, погледна надолу към двора и рече:
— Независимо от всичко, този хотел е прекрасен.
Докато Дафни се приготвяше в банята за лягане, Болд седеше на мекото канапе и се опитваше да се пребори с умората и нетърпението си: Шевалие щеше да им се обади относно осиновяването; най-сигурната му възможност да спаси Сара тепърва предстоеше.
Той прибра пистолета и значката си в нощното шкафче, изпразни джобовете си, окачи спортното сако и вратовръзката си, събу обувките си — всичките дребни неща и ритуали, които неизменно свързваше с времето за сън.
Дафни се появи, загърната в една от хотелските хавлии.
— От коя страна? — попита го тя.
Той посочи. И двамата се чувстваха неловко.
Няколко минути по-късно той влезе в спалнята по боксерки и тениска. Беше отслабнал, ужасът и напрежението от последните няколко месеца бяха взели своята дан.
Дафни седеше в леглото, подпряна на няколко възглавници. Настолната лампа осветяваше лицето й и то грееше с блясъка на луната отвън. Тя вдигна поглед от туристическото списание и го проследи с кафявите си очи.
Болд прекоси стаята и легна от неговата страна на леглото.
— Това е толкова странно — отбеляза тя.
— Да — съгласи се той.
— Мисля, че хъркам — рече тя.
— Значи ставаме двама.
Той изяде шоколадчето, оставено до главата му, и прочете бюлетина с утрешната прогноза за времето. Очакваха се бури. Дафни загаси лампата и в този момент през пролуката в пердетата проникна светлина от улицата, която проряза тъмнината като нож.
Той се преобърна по корем и си помисли за Лиз, която лежи в леглото си далеч от него — сама, изплашена, разтревожена за съдбата на малкото си момиченце.
— Лека нощ — уморено промълви Дафни.
— Лека нощ — отвърна Болд, макар да знаеше, че и тази нощ няма да заспи.
Точно в осем часа сутринта телефонът в стая двадесет и две на хотел „Сониът хаус“ иззвъня. Дафни Матюс пиеше горещ шоколад, загърната в хотелската роба. Седеше със сгънати под себе си крака на един от зелените плетени столове, загледана в лекия дъждец, който мокреше каменната фасада на отсрещния манастир. Тя остави чашата с топлия шоколад и бързо влезе във всекидневната на апартамента, която напомняше за времето преди Гражданската война. Надяваше се, че ще стигне навреме, за да осигури на Болд така нужната му почивка, но той вече бе сграбчил телефонната слушалка.
— Ало?… На телефона… да, господин Шевалие… Десет часът? Не, не. Нали затова сме тук. Не можем да чакаме. Значи в десет. — Болд затвори телефона. — Струва ми се, че сме издържали изпита.