Ла Моя се приближи до служебния вход на сградата. Вървеше с присъщата си наперена и самоуверена походка, с която бе прониквал в сградата вече пет пъти. Отвори си без всякакви усилия. Включи осветлението и без да бърза, тръгна надолу към сутерена — той се намираше в тази сграда напълно законно. Тук му беше мястото. Другите да го духат!
Стигна до задната стая и свали идентифициращото устройство, което бе поставил върху двата телефона на адвоката — техниците от телефонната компания бяха имали добрината да маркират кабелите за всеки един от телефоните. За негово огромно съжаление никой не се бе обаждал на Шевалие от момента, в който предишната вечер Ла Моя бе проверил устройството. Много популярен тип, няма що!
Може би Брул имаше нещо за тях; изходящите разговори на Шевалие бяха също толкова важни. А може би и там щяха да ударят на камък. Може би единственият шанс на Сара бе предстоящата среща в кабинета на един непочтен адвокат в най-горещия град на света. Може би всичко зависеше от способността му да проследи човека, който щеше да донесе момиченцето на семейство Китридж, да го следва толкова дълго, колкото е нужно, да върви по петите му, докато той, или тя, го отведе до Гайдаря от Хамелин и малката Сара Болд.
Тази мисъл му хареса. Може би този път съдбата щеше да се окаже на негова страна.
65.
Представяйки се като Синди Бремър, Дафни си обу ниски обувки и облече кремав ленен костюм без ръкави. Единственото й украшение бе обикновена перлена огърлица, която съответстваше на перлените й обици. Сложи си съвсем малко руж, бледочервено червило, почти незабележими сенки върху клепачите, очертани с тънка очна линия.
Намачканите панталони в цвят каки на Болд и закопчаната догоре синя памучна риза бяха в пълен контраст с изискания външен вид на жена му. Бледото му, измъчено лице с изпъкнали скули и хлътнали от изтощение очи му придаваха вид на сериозно болен. Той беше само придружител на съпругата си, човек, от когото се очакваше да носи празното бебешко столче, да й отваря вратите, да урежда пътуването им и да поддържа разговора, играейки съвършено ролята на предан съпруг, който плува през живота в дирята, оставена от съпругата му, а вълните на променливото й настроение го подмятат насам-натам като безполезна останка от разбил се кораб.
Той седна зад волана на взетото под наем волво. Бързо напуснаха Френския квартал, прекосиха централната градска част и навлязоха в смесения квартал, който граничеше с Гардън дистрикт. Наложи се да свие на юг и да удължи пътя си, заобикаляйки няколко квартала, за да може да спре колата само за миг точно под обгорялата сграда, която Ла Моя му бе описал.
— Лу… — започна Дафни.
— Зная — прекъсна я той.
— Човек чака да му се открие подобна възможност, работи упорито, за да я предизвика, а когато изведнъж моментът дойде…
— Зная.
— Предстои ни много заплетена и сложна работа, Лу.
— Разпечатките от телефонните разговори на Шевалие и документите, заведени в гражданския регистър за движението на населението, ще ни позволят да върнем обратно всички отвлечени деца. Може да ни отнеме известно време, но ще го направим. Тези дечица ще се върнат по домовете си. И Труди Китридж ще е първата.
— Как ще продължим да живеем, ако нещо се обърка?
— Труди се връща у дома — предизвикателно повтори Болд. Изобщо не спомена името на Сара.
Ла Моя трябваше на всяка цена да проследи Лиза Кроули. В случай че тя се появеше, разбира се.
Болд паркира волвото в задния двор. Загаси двигателя, но никой от двамата не се помръдна. Седяха като замръзнали по местата си, измъчвани от страхове и съмнения. Ръцете на Болд останаха на волана; Дафни нервно стискаше своите в скута си.
— Целуни ме — каза психоложката. — Двамата Бремър биха се целунали, преди да влязат вътре. И запомни: ние сме много развълнувани, Лу. Никога не сме били така влюбени един в друг. Това е момент, който сме чакали твърде дълго.
— Аз ли не зная…
— Целуни ме.
— Заради тях. Добре.
Болд я целуна бързо заради онези, които ги наблюдаваха. В това число и Ла Моя.