— Късмет — пожела им тя.
— Брад Бремър — представи се Болд.
— Винсънт Шевалие.
— Съпругата ми, Синди.
Дафни се усмихна на адвоката, докато внимателно разглеждаше евтиния му костюм, движението на очите му, стойката му, късите пръсти на ръцете му с грижливо поддържан маникюр. Мъжът леко докосваше с език долната си устна преди всяка изговорена дума.
— Заповядайте — покани ги той, забоде поглед върху гърдите на Дафни и влажните му устни се разтегнаха в усмивка.
Обзавеждането в кабинета му подхождаше напълно: евтина ламперия, която обикновено се използваше за облицоване на каравани, овехтяло канапе и ниска масичка, върху която имаше пепелник, пълен до половината с фасове, и стари, изпокъсани списания. Компрометиращ календар с голи момичета от „Пензойл“. Остарелият компютър на Шевалие очевидно не принадлежеше на човек, който се рови из Интернет, опитвайки се да се добере до кредитните карти на жертвите си. От радиото в стаята долитаха класически хитове.
Какво ли щяха да си помислят двамата Бремър за него, зачуди се Дафни. Как щяха да реагират? Кантората на този адвокат не приличаше на място за създаване на ново семейство. По-скоро бе терен за късна игра на покер в петък вечер. Или пък офис за анулиране на поредния прибързан брак, сключен в Лас Вегас.
— О, боже — възкликна Дафни с лек южняшки акцент. Погледна съпруга си. — Всичко изглежда толкова автентично.
— Процедурата с подписването на документите ще мине много бързо. Ще видите — увери ги Шевалие. Той погледна часовника си. — Моля, седнете.
Шевалие взе пепелника, изсипа съдържанието му в кошчето за боклук, а след това запали цигара, без да поиска позволение и без да предложи и на тях.
— Напоследък бях доста зает — информира ги той.
Шевалие бе по-жалък и окаян, отколкото Дафни си го бе представяла — мързелива дребна душица, която си играеше със съдбите на хората. Тя прекрасно разбираше подбудите му — беше влязъл в комбина с двойка мошеници, които бяха спечелили почти един милион долара като търговци на бебета.
Дафни залепи една усмивка на лицето си и попита:
— Кога ще можем да се срещнем с нашето малко съкровище?
— Дамата от социалната служба трябва да дойде всеки момент — информира я Шевалие. — А ние да запретнем ръкави и да се заловим с документацията, докато я чакаме.
— Още документи ли трябва да подписваме? — изсумтя Болд.
— По дяволите, че как иначе! Щом получавате пакет, ще трябва да се подпишете за него. — Дребосъкът намигна на Дафни.
Тя като че ли се вкамени за миг, неспособна да промълви нито дума.
Шевалие взе документите от бюрото и ги сложи на масичката пред тях.
— Пълни подписи тук и тук, и отново тук… — инструктира ги той като разлистваше страниците — … само инициали тук, тук отново, а тук цели подписи. За последния подпис ще изчакаме, защото той трябва да бъде поставен пред двама свидетели — аз и социалната работничка. Ние сме двамата свидетели. Какво ще кажете, а?
Болд надраска подписа на Бремър — неразбираема драсканица от заврънтулка с няколко отвесни чертички, които явно бяха там заради буквите Б и Р. Дай на един второкласник да се позанимава с подписа на Бремър в продължение на един час и той също ще успее да фалшифицира чековете на Бремър. Дафни бе изправена пред по-сериозно предизвикателство. Подписът на Синди Бремър бе прилежно и красиво изписан. Не че на Шевалие щеше да му хрумне да ги сравнява. Подписването на всичките тези документи бе маскарад, който той разиграваше заради самите купувачи. Шевалие не беше мозъкът на тази операция; в най-добрия случай беше само един помагач.
Адвокатът нервно погледна часовника си, предложи на посетителите си кафе, а после се доближи до прозореца, направи си пролука в щорите и погледна надолу към улицата.
— Жената ще пристигне всеки момент.
— Едва издържам вече! — почти изхлипа Дафни. — Какво стана с кафето? — попита жената, която също като Болд пиеше само чай. Пресегна се и нежно стисна ръката на съпруга си.
Шевалие й сервира кафето, а след това се обърна към съпруга й.
Дафни силно стисна ръката на Болд и го принуди да отмести поглед от адвоката и да насочи внимание към разкопчаното си спортно сако, изпод което се подаваха кобурът и пистолетът му. Болд побърза да се закопчее.
— Колко такива осиновявания уреждате годишно? — приятелски попита Болд.