— Много лошо — отбеляза Ла Моя.
— Но ФБР все още разполага със следата в Лас Вегас, така че тръгват по нея. Надяват се да хванат останалите патрони и да се спазарят с продавача — информация за продадените три дузини срещу някои гаранции от тяхна страна. По задачата работят над двадесет федерални агенти, включително и няколко души под прикритие.
— Но така и не успели да намерят патроните? — попита Ла Моя. Той като че ли се бе заразил от ненавистта, която Хил изпитваше към федералните агенти.
— Не. Проверили някои предположения — всичко е описано в папката — провели множество разпити, но патроните отдавна вече били продадени и никой от търговците не пожелал да каже къде и на кого. Федералните в момента смятат, че може би само една трета от целия товар е стигнала до Лас Вегас. Следата започнала да изстива. Едно нещо обаче не подлежи на съмнение: афидите, намерени на всяко едно от местопрестъпленията, са от патрони, принадлежащи именно към тази изчезнала пратка.
— Значи, надеждна или не, тази следа не трябва да се пренебрегва — вметна Ла Моя.
— Точно така. Федералните предпочитат да проследяват уликите.
— Но… — рязко се обади Ла Моя, доловил моментално подтекста в думите на Болд. Помисли за миг какво би могло да означава това и продължи: — Ти ще тръгнеш по следите на жертвата.
— Да.
— А единствената жертва, с която разполагаме по случая, е собственикът на въпросната кредитна карта. — Ла Моя отново се замисли. — Федералните са го смятали за заподозрян, но така и не им хрумнало да го възприемат като жертва. Вместо това тръгнали да преследват патроните. Уликите.
— И никой не би могъл да ги вини за това.
— Но който и да е извършителят, използвал номера на кредитната карта на този човек, той все пак трябва да се е добрал до него по някакъв начин. Изхвърлено индиго…
— Поръчка за доставка по телефона… — добави Болд.
— Някой сервитьор в ресторант или пък касиер в банка, автомат за билетчета…
Болд кимна и рече:
— Случайно или не, някой се е добрал до номера на кредитната карта на този човек. Което означава, че Гайдаря от Хамелин е осъществил контакт — директен или косвен.
— Могъл е да го откупи от някой от стотиците измамници, които са знаели, че този номер е валиден и напълно законен.
— Може би — съгласи се Болд. — И въпреки това смятам, че съществува някакъв мост между нашия похитител и този собственик на кредитна карта.
— И ти искаш да тръгна по него — саркастично вметна Ла Моя, — тъй като нямам с какво друго да се занимавам.
— Офицерите от разузнаването не участват в разследвания — напомни му Болд. — Ние само събираме информация и я анализираме.
Ла Моя направи гримаса, опитвайки се да имитира своя събеседник. Пейджърът му иззвъня. Той го вдигна към светлината: на екрана бе изписано послание, състоящо се от десет цифри.
Болд взе папката.
— Ако искаш да научиш повече подробности, докладите са при мен. Винаги ще се радвам да помогна.
Той се изправи и излезе, преди Ла Моя да успее да измисли как да го накара да вземе участие в това разследване. Отново погледна към пейджъра си.
Времето от деня бе красноречиво почти колкото самото съобщение — час преди обедната почивка. Той избра първите седем цифри. Отговори му телефонистката на хотел „Мейфлауър“. Затвори. Скъпо местенце, помисли си Ла Моя.
Беше си вписал почти петнадесет часа извънреден труд от сряда вечерта насам. Това бе едно от преимуществата на мащабните разследвания — правеха детективите богати. Но Ла Моя бе жертвал съня си и знаеше, че въпреки привидната енергичност, съвсем скоро ще си плати. Недоспиването като че ли го наелектризираше — особено през първите три дни. След това обаче работоспособността му рязко спадаше. В момента се намираше в състояние на изчакване — очакваше резултатите от лабораторните изследвания на парченцето стъкло. По детската свирка не бяха намерени никакви отпечатъци. А Болд току-що го бе насочил по добра следа — кредитната карта.
Дорис Шотц, майката на отвлеченото дете, продължаваше бдението си в коридора. Седеше на една пейка и притискаше сина си към себе си. Стомахът на Ла Моя се сви само при мисълта, че ще трябва да мине край нея. Тя категорично отказваше на предложенията му да й купи кафе или нещо безалкохолно, не отвръщаше на опитите му да завърже някакъв разговор. Просто си седеше там — като символ на некомпетентността на специалния отряд, което пък на свой ред му напомняше за оперативката, състояла се в четири часа след обяд предишния ден.