— Точно в този момент съм малко зает. — Ла Моя си представи един уикенд с тази жена в Билтмор — чисто бели хавлиени халати, слънце и вода. Какво друго би могъл да иска? И отговорът дойде веднага — да бъде с Шийла Хил.
Шери го изгледа.
— И за какво е всичко това? Все още с ония отвличания ли се занимаваш? — Тя нави около пръста си кичур руса коса. — И какво общо имат с тях празните къщи?
— Точно това се опитваме да разберем — искрено си призна Ла Моя.
Тръгна си, изтръгнал от нея обещанието, че до сутринта ще разполага с данните, които го интересуват.
20.
Във вторник сутринта, на четиринадесетия ден след отвличането на Ронда Шотц, целият град бе обгърнат от студена и гъста мъгла. Чадърите отново влязоха в употреба и изпъстриха с цветове сивотата по улиците. Дъждът, който ги заливаше неуморно този път, беше киселинен — неприятната му миризма дразнеше ноздрите, засядаше в гърлото. Над града тегнеше влага и полумрак.
Списъкът с празните къщи на Шери Дийч пристигна по факса в десет без петнадесет. Тридесет и два адреса. Ла Моя обсъди въпроса с Шийла Хил и тя се съгласи, че хората от ФБР трябва да получат този списък преди оперативката в четири часа. Независимо от това обаче Хил даде ясно да се разбере, че списъкът е притежание изключително на полицейското управление на Сиатъл. Задачата на Ла Моя беше така да поднесе информацията на конкуренцията, че те да не успеят да извлекат от нея нищо, което би могло да им е от полза.
Притиснат от времето и от настоятелността на Хил, Ла Моя трябваше да потърси доброволци за проверката на съответните адреси: четирима служители от неговото отделение в отдел „Убийства“, една полицайка от „Сексуални престъпления“ на име Синди Дуфур, някой си Рънт от отдел „Наркотици“, който се нуждаеше от допълнителна работа срещу заплащане, Болд и Гейнис.
Ла Моя разпредели адресите между ченгетата. Те трябваше да обиколят съседите и да разпитат дали не са забелязали необичайно раздвижване наоколо, да проверят входните ключалки и да огледат въпросната собственост. Ако успееха да се свържат с евентуални собственици и да получат легално разрешение за влизане в имота, Ла Моя би искал да разгледат къщата и от вътре, като обърнат специално внимание на горните етажи. Той лично измисли кодовото име на операцията. Стая с изглед.
В душата му се бореха вълнение от предстоящата работа и вледеняващия го страх за изчезналите деца.
Въпреки неуморната работа все още не разполагаха с достатъчно информация, която да им позволи да разберат и предвидят следващия ход на Гайдаря от Хамелин. Без такава информация само слепият късмет би им помогнал да разрешат случая. От първостепенно значение за тях бе начинът, по който похитителят набелязва жертвите си. Възможността да ги избира произволно бе повече от минимална — според изготвения психологически профил Гайдаря от Хамелин винаги внимателно планираше действията си. Никой не можеше да каже дали жертвите се определяха чрез родителите им, или благодарение на някаква информация, свързана със самите бебета. Родителите изглеждаха по-вероятната възможност, защото всичките бебета бяха бели и приблизително на една и съща възраст. Очевидно бе, че похитителят разполага с достатъчно информация за жертвите си. Той би могъл да си я достави от различни източници, включително и от Интернет, където се отпечатваха национални бюлетини с ражданията в страната. Чрез Интернет можеше да се получи достъп до всички броеве на вестниците на стотици малки градчета в страната, в които неизменно се публикуваха данни за новородените. Похитителят трябваше само да се разтърси из мрежата, за да намери всичко, което му е нужно.
ФБР, с техните възможности и почти безкрайни човешки ресурси, вече шест месеца се опитваше безуспешно да открие връзката между отделните жертви. А Ла Моя основателно се съмняваше дали неговите хора ще успеят да направят този толкова труден пробив.
Веднага след въпросите, касаещи избора на жертвата, се подреждаха въпросителните, свързани със самото осъществяване на престъплението — така наречения modus operandi. Точно поради тази причина разкриването на евентуалната система за наблюдение, използвана от похитителя, беше от изключително значение за разследването.
Обиколката по адресите, в която Лу Болд се бе включил по собствено желание, му предлагаше възможност да проветри мозъка си, да подреди мислите си, да преосмисли приоритетите си. Прокламираното от Лиз духовно просветление, както и намерението й да се откаже от медицинското лечение, за него не бе нищо друго, освен външен израз на обхваналата я деменция. В момент, в който физическото оцеляване на жена му бе повече от несигурно, идеята да се остави съдбата й в ръцете на Бог му се струваше равнозначна на най-лесния и сигурен начин за бързо слизане с асансьор — чрез прерязване на кабелите му. Само че едновременно с това Болд си даваше сметка, че по никакъв начин не би могъл да овладее ситуацията и да я принуди да поднови лечението си. Тъкмо обратното — въпреки всичките си страхове, бе длъжен да приеме решението й. А това на свой ред го принуждаваше да се обърне с лице към най-ужасните си страхове. Неспособен да се справи с тях, той предпочиташе да избяга и да се зарови в работа.