Болд рязко отвори първата врата и се прикри зад касата. Претърси цялата стая, прерови всички шкафове, но не откри нищо, което да представлява някакъв интерес.
Във втората стая бе същото. Нищо интересно. Застоял въздух, пропит с миризмата на старост и лекарства.
Болд провери и останалите две стаи — едната се оказа спалня, а другата — баня за гости. Прибра пистолета в кобура. Още веднъж обходи трите спални. Едната гледаше към улицата. Пред прозореца й имаше люлеещ се дървен стол, а пердетата, за разлика от тези в другите стаи, бяха леко открехнати. Местоположението на люлеещия се стол му припомни за другия стол, който бяха намерили в приспособената нарколаборатория. Приликата веднага се набиваше на очи.
Болд си представи Гайдаря от Хамелин седнал в този стол — люлее се и наблюдава целта си, затворена като в рамка от полуспуснатите пердета. Болд се настани на стола, който изпука под тежестта му.
Погледна към ширналата се пред очите му панорама от около стотина къщи. Облегна се назад и видя, че пролуката в пердетата ограничава броя им до около тридесетина сгради, отдалечени на шест до десет преки оттук. Някъде в този периметър вероятно се намираше следващата цел на Гайдаря от Хамелин.
Болд огледа къщите една по една. Беше ченге, а кой по-добре от него знаеше, че хората често не можеха да видят отделните дървета, защото наблюдават единствено гората.
Очите му обходиха всеки покрив, всяко дърво, всяка улица. И изведнъж, измежду всичките тези къщи, алеи, веранди, прозорци и покриви, очите на Болд различиха до болка позната гледка. Присви очи, напрегна се максимално, за да огледа всяка подробност. Възможно ли бе това? И после внезапно осъзна, че няма измама. Да! Той гледаше право към собствената си къща.
Болд излезе от къщата на бегом, веднага запали колата и натисна педала на газта до пода.
Някои ченгета привличаха неприятностите така, както красивите момичета привличат погледите и задявките на уличниците безделници. Пуснати условно престъпници ги дебнеха, заплашваха ги, нападаха ги; алчни адвокати завеждаха дела срещу тях. Болд само веднъж през дългата си кариера бе ставал мишена на подобни действия. Но самата мисъл, че не той, а децата му можеха да се окажат истинската мишена го пришпорваше да пресича като обезумял на кръстовищата и да се носи с вой по тихите улички на жилищните квартали.
Колата поднесе, когато той рязко натисна спирачките и спря на алеята пред къщата си. Изобщо не си направи труда да угаси двигателя и да затвори вратата. Изхвърча от колата, спусна се към задната врата, влетя вътре и изкара акъла на икономката. Тя изпусна на пода изпраните дрехи, които държеше в ръце, и с писък избяга от кухнята.
— Марина! — извика след нея Болд. — Децата?
Тя се върна, като го гледаше глуповато.
— На детска градина са — отговори Марина с отчетливия си мексикански акцент. Лицето й пламна от негодувание.
— Ти ли ги заведе?
— Че кой друг?
Марина не беше никак лесна. И Болд съзнаваше, че трябва да бъде по-внимателен с нея. Той си наложи да се успокои — децата не можеха да бъдат отвлечени от детската градина. Въпреки това се обади на Мили Уигинс, която потвърди, че са там. Беше видял собствената си къща от онзи прозорец. Нима това бе само съвпадение? Мразеше тази дума. И въпреки това доказателствата по случая, с които разполагаха до момента, не подкрепяха една такава теория. В нито един от останалите градове не са били отвличани деца на ченгета.
И все пак думата съвпадение не съществуваше в речника на добрия детектив. В полицейската практика всяко нещо си имаше своите основания и причини.
Гайдаря от Хамелин отвличаше бели деца по-малки от десет месеца. Сара беше на две годинки, а Майлс — на четири.
— Аз заведох децата. Винаги аз ги водя. И защо връхлетяхте по този начин в къщата? Уплашихте ме до смърт. Вижте какво стана с прането! На пода. Пълна бъркотия. Ще трябва да го пера отново.
— Всичко е наред…
— Не е наред! Уплашихте ме до смърт, като… влетяхте по този начин. И ми се разкрещяхте! Разбира се, че аз ги заведох на детска градина. Вие какво си мислихте? Пресвета майко… уплашихте ме до смърт!