— Така ли?
Ла Моя се намеси.
— „Нешънъл адвайзър“ предлага две хилядарки за информация от специалния отряд.
— Нищо не зная за това.
— И така, кой се е обадил в полицията? — попита Болд.
— Не съм длъжен да ти докладвам.
— Така е, не си. — Последваха няколко дълги секунди, през които никой от двамата не проговори.
— Една съседка. — Мълрайт не изпитваше особено уважение към жените — за него те бяха само обекти на цинични и дебелашки шеги. — Казва се Уосърман. Тина. Живее надолу по улицата. — Той погледна бележките си — всеки детектив неизменно носеше бележник със себе си. Даже и Мълрайт. — На номер 5300. Майката не успяла да се свърже с детегледачката по телефона и помолила съседката да провери какво става. Да си чувал някога за увеселителен влак, който тръгва от Рентън?
— Разбира се — отвърна Ла Моя.
— Тъй ли? Е, аз пък не бях чувал. Родителите са все още в този влак. Трябва да пристигнат всеки момент.
Болд попита:
— Журналистите информирани ли са за съседката?
— Откъде да зная, по дяволите…
— Изпратен ли е наш човек да посрещне родителите?
— Изпратих една полицайка при съседката. Онази червенокосата с големите цици. Знаеш ли я? От автопатрула.
— Маккини? — попита Ла Моя.
— Точно така. Маккини е при съседката.
— А кой ще посрещне родителите на гарата? — повтори Болд и погледна часовника си.
— Не зная — сви рамене Мълрайт.
Ла Моя се намеси отново.
— Изпратил ли си някого да вземе родителите, или не си?
— Аз не отговарям за това разследване — напомни Мълрайт.
— Но ти си най-старшият офицер тук — сряза го Ла Моя. — Погрижил ли си се за родителите, или не?
Болд се обърна към Ла Моя.
— Каква е вероятността нашият похитител да е изпратил свой човек след родителите, за да е сигурен, че те няма най-неочаквано да се върнат у дома?
Ла Моя обмисли въпроса, поколеба се за момент, а после кимна в знак на съгласие.
— Разбирам какво се опитваш да ми кажеш.
— В такъв случай и той ще се намира в шибания увеселителен влак — намеси се Мълрайт и подхвърли фаса си в тревата.
Болд си отбеляза къде точно падна — цигарата щеше да замърси сцената на престъплението.
Изведнъж в очите на Мълрайт проблесна разбиране, лицето му сякаш се удължи.
— Трябва да поставим под наблюдение както гарата, така и родителите.
— Можем ли да се справим с това? — попита Ла Моя. Гласът му прозвуча по-невинно от всякога. Беше напълно съгласен с усилията на Болд да отдалечи Мълрайт от мястото, на което бе извършено престъплението. Въпреки цялото обучение, през което преминаваха, много малко полицейски служители си даваха сметка за важността на местопрестъплението. Ла Моя беше наясно, че ако Мълрайт си бе направил труда да прочете предварителните доклади по случая, щеше да знае, че хората от ФБР са почти категорични, че похитителят не прави опити да наблюдава родителите на жертвите си. Те вярваха, че той е единак и действа съвсем сам.
— Разбира се — обяви Мълрайт и се изправи. — Ще наблюдаваме гарата и пътниците от влака. Ще намерим начин да уведомим родителите, че сме там заради тях. Ще направим така, че те да отидат направо у съседите. — Той попита: — Разполагате ли с някаква информация за тях? Как да ги идентифицираме?
— Изчакай ме тук — нареди Болд. Облегна се на едно дърво и нахлузи върху обувките си чифт книжни чорапи. Сложи ръкавици на ръцете си и влезе в кухнята, като стъпваше внимателно.
Мълрайт или някой от полицаите, пристигнали първи на местопрестъплението, бе очертал със син молив положението на тялото на детегледачката върху пода. Болд се опита да стои настрани от някакви дребни боклучета, които приличаха на червени конфети, и от медицинските опаковки, останали след лекарския екип. Забеляза една семейна снимка на стената до кухненската мивка. Тя му напомни за неговите четири любими снимки на Лиз и децата — трите стояха у дома, а едната красеше кабинета му. Внезапно осъзна, че му се иска да разполагаше с повече снимки на Лиз от периода, в който тя бе в цветущо здраве. Той винаги си я представяше по този начин — с лице пращящо от здраве, със слаби и стройни, но силни крайници.
Изпита болка, докато сваляше снимката от стената — мразеше да разрушава каквито и да било улики. Дори и онези, които очевидно нямаха никакво значение за разплитането на случая.
Върна се по обратния път, излезе от къщата и подаде снимката, така както си беше с рамката, на Мълрайт.