— Значи съм я виждал. Старият Емсуърт нееднократно ме води в кочината и тя черпеше щедро прасето с хранителни смески. Момиче с вид на борец тежка категория.
Троснатостта на Уилфред стана още по-видна. Прекараната заедно вечер го бе изпълнила с дълбока обич и привързаност към Типтън Плимсол, но той не можеше да понесе безотговорни приказки дори от скъп приятел.
— Не съм съгласен с неуместното сравнение — рече той с надменна скованост. — По-скоро бих я нарекъл скандинавска богиня. Така или иначе, аз я обичам, Типи. Влюбих се от пръв поглед.
Като си припомни гледката Моника Симънс с работна престилка, дочени панталони и засъхнала кал по лицето, Типтън се затрудни да го повярва, но все пак изпита съчувствие.
— Браво. Не момиче, а прасковка, ако ми позволиш сравнението. Каза ли й?
— Не можах. Не събрах смелост. Тя е тъй величествена, а аз съм мижав ситнеж. Съгласен ли си, че съм мижав ситнеж, Типи?
— Е, не бих те охарактеризирал точно с тези думи, но не мога да отрека и факта, че съм срещал и по-снажни от теб.
— Единственото, на което бях способен, беше да я съзерцавам и да й говоря за времето.
— Това не носи дивиденти.
— Прав си, цялата работа е безнадеждна. Но ето какво исках да ти кажа. Молбата ми е, когато напусна този свят, да се погрижиш тя да получи табакерата ми. Това е всичко, което мога да оставя в наследство. Мога ли да ти имам доверието, че ще го сториш, когато се пренеса в отвъдното?
— Няма да се пренасяш.
— Ще се пренеса — инатливо настоя Уилфред. — Ти само запомни какво ти казах. Табакерата. На Моника Симънс след кончината ми.
— Тя пуши ли?
— Разбира се, че пуши.
— Ще може да духа кръгчета цигарен дим в лицето на свинята.
Уилфред вирна надменно брадичка.
— Няма защо да се държиш така вятърничаво, Плимсол. Моля те като приятел да извършиш тази дребна добрина вместо мен. Мога ли да разчитам на теб?
— Естествено, ще се погрижа за това.
— Кажи й, че последната ми мисъл е била за нея и съм издъхнал с нейното име на уста.
— Добре.
— Благодаря — изрече Улфред и отново захърка равномерно.
2.
Лишен от човешка компания, Типтън се почувства тъжен и самотен. Беше общителна душа и винаги му докривяваше, когато нямаше с кого да си говори. По време на кратката раздумка с Уилфред Олсоп беше забелязал с периферното си зрение някакъв полицай, който крачеше нагоре-надолу по коридора от другата страна на решетките, а полицаите, макар и рядко да са бляскави събеседници и най-често да се ограничават до едносричности, и то през зъби, са за предпочитане пред нищото. Така че Уилфред отиде до решетките и като занаднича през тях като рядък животински екземпляр в зоологическа градина, издаде едно дрезгаво: „Ей, господин полицай!“
Блюстителят на закона беше върлинест здравеняк, който преливаше от униформата си на неочаквани места. Лицето му беше сипаничаво, китките — възлести, с цвят на мушкато, а на всичкото отгоре притежаваше онези десетина сантиметра излишна вратна обиколка, които го дисквалифицираха от всеки конкурс за най-красив полицай. Но под възпиращата външност туптеше добро сърце и беше склонен да гледа снизходително на младежките лудории. По правило не одобряваше крадците, буйните арестанти и вандалите, но към нарушители на реда като Типтън можеше да прояви търпимост. Тъй че, вместо да изръмжи „Я да си затваряш устата“, както не пропускаше да се отнесе с редовната си клиентела, той каза „Здрасти“ с не съвсем лишен от човечност глас и отиде до решетката при Типтън.
Типтън му обясни, че го боли глава, а полицаят отбеляза, че това не е повод за изненада.
— Положително си заслужил главоболието си с честен труд, Мак.
— Явно съм се бил натряскал.
— Не се съмнявай в това — отсече пазителят на законността. — Момчетата ми казаха, че се е наложило цели трима да те натикат в арестантската кола.
Тонът му не беше укорителен и в гласа му се долавяше повече уважение, отколкото упрек, но все пак Типтън се почувства задължен да се оправдае.
— Не мислете, че често върша подобни безобразия — каза той. — Някога — да, но не и откак се сгодих. Обещах на годеницата си, че ще пропускам нощите с вино и рози. Но случаят беше специален. Опитвах се да ободря приятеля си и да впръсна слънчева светлина и радост в живота му.
— Да не се е скапал?
— До дън-душа, господин полицай, и то напълно основателно. Разправи ми цялата история. Той е музикант. Свири на пиано и композира туй онуй. Пристигнал преди няколко месеца от Англия с надеждата да смае колегите си или поне да го наемат в някой оркестър, но не отговаря на условията. Свършил е парите и се е наложило да се обади вкъщи за помощ.