3.
На път за кабинета на лорд Емсуърт Гали си затананика припева на една от песните на Доли Хендерсън. Странно, мислеше той, как и след трийсет години, като се сещаше за нея, гърлото му се стягаше. Е, нищо, случилото се най-вероятно е било за добро. За мило момиче като Доли щеше да е доста трудно да се свърже с човек като него, а той не хранеше илюзии за самия себе си. Сестрите му Констанс, Джулия, Дора и Хърмайъни често говореха за него като за нехранимайко и имаха немалко основание. Притежаваше широко скроена душа, лесно печелеше приятели и доколкото си спомняше, никога не беше подвеждал дружките си, но като другар в живота не беше лъжица за всяка уста. А хора, които ги познаваха добре, бяха описали Доли и Джак като щастлива и обичаща се двойка, тъй че за какво трябваше да тъжи и съжалява?
Все пак цялата тази сватбена суматоха наоколо пробуждаше меланхолични мисли за това, което се очакваше да стане. Типтън щеше да се жени за Вероника, Сам за Санди, Уилфред Олсоп, по думите на Типтън, за онова едро момиче Вероника Симънс. Велики Боже, каза си той с внезапен пристъп на тревога, защото имаше огромна вероятност Кларънс да е загубил бдителността си и да го грози опасността от женитба с достопочтената Дафни Уинкуърт. Веднъж започнала, брачната истерия не знаеше граници.
И тъкмо тази обезпокояваща мисъл се загнезди в главата му, когато вратата на кабинета рязко се отвори и той видя достопочтената Дафни да излиза оттам. Изчезна по коридора, а в следващия миг той нахлу в кабинета, преливащ от братска загриженост.
— А, Галахад — заговори лорд Емсуърт, като вдигна очи от свинската книга, — надявах се да наминеш. Случи се нещо твърде необичайно.
Гали не беше в настроение да слуша какво се е сторило необичайно на брат му.
— Кларънс, ти луд ли си? — извика той. — Забрави ли какво ти казах?
— Да — отвърна лорд Емсуърт, който винаги забравяше всичко. — Какво си ми казал, Галахад?
— В никакъв случай да не оставаш насаме с жената, за която, ако не беше късметът на Емсуъртови, щеше да се ожениш преди двайсет години. Старата ти приятелка, достопочтената Дафни Уинкуърт. Как може да си толкова престъпно небрежен и да си бъбриш с нея?
— Но, драги ми приятелю, какво можех да направя? Тя влезе. Не можех да я изгоня.
— За какво говорихте?
— За какво ли не.
— За доброто старо време?
— Доколкото си спомням, не.
— За какво тогава?
Лорд Емсуърт затърси в непокорната си памет. Припомнянето на разговор, привършил преди две минути, винаги си беше рискована задача.
— Стана ли дума за „Индийска любовна лирика“? — продължи да разпитва неспокойният Гали.
— Не, не мисля. Сега се сещам, че говореше за човек на име… как беше?… Да, ето, Олсоп. Името ми е напълно неизвестно. Чувал ли си за някой си Олсоп?
— Имаш племенник с това име.
— Сигурен ли си?
— Ако не ми вярваш, погледни в справочника на Дебрет. Уилфред Олсоп. Та какво ти каза за Уилфред?
— Доколкото можах да разбера, няма да го назначи за учител по музика в училището си. Не й харесвало, че много пиел и се напивал.
— Напивал се? — Гали се изненада. Дори в стария „Пеликан“ до това състояние се достигаше не по-рано от средата на следобеда. Усети, че у племенника му Уилфред дремят неподозирани възможности. — Искаш да кажеш до козирката?
— Тя твърди така. Оказва се, че синът й… Забравих му името…
— Хъксли.
— Да, Хъксли. Та този Хъксли вървял по коридора към Градинския апартамент, а Уилфред стоял пред вратата му и пеел пиянски песни. А едва вчера момчето го видяло да се налива при кочината. Естествено, казал на майка си и тя отменила назначението. Не съм сигурен, че мога да я упрекна. Май се опасяваше да не се обидя, но напълно приех гледната й точка. Самият аз никога не съм бил директорка на девическо училище, но ако бях, положително бих се колебал дали да назнача учител по музика алкохолик. Ще дава лош пример на ученичките.
— Това ли беше всичко? Не задълба ли в по-нежни теми?
— Доколкото си спомням — не. Говорихме за свине. Тя много се интересува от тях. Бях приятно изненадан от интереса й.
Монокълът на Гали отхвръкна от леговището си и той призова гръмогласно Създателя си.
— Острието на бръснача! Кларънс, трябва веднага да изгониш тази жена от къщата или няма надежда да избегнеш брака. Това е буквално повторение на случая с Пухчо Бенгър. Същата коварна тактика. При Пухчо момичето започна да му говори за близките удари — той беше голям любител на голфа, и малко по малко, стъпчица по стъпчица продължи, докато го накара да й чете „Ръцете бледи, що край Шалимар обичах“, и това беше краят. Заявявам ти най-сериозно, че ако не действаш бързо и твърдо, докато все още е време, ще паднеш в брачния капан. Тя затяга обсадата, Кларънс, затяга обсадата!