— А какво ще кажете тогава за ограничените свободи на „нормалните“? — прекъсна го Конуей. Най-сетне Мониторът бе казал нещо, на което той можеше решително да възрази. — Охранявани от Монитори и изпращани на заточение в резервати — това ли наричате свобода?
— Сигурно знаете — отвърна Уилямсън, — че „нормалните“ са онези срещани почти на всяка планета групи, чиито членове смятат, че за разлика от жестоките Монитори и жалките естети именно те са истинските представители на своите раси. Но ако помислите по-внимателно, ще разберете, че те не са заточени. Напротив, те сами са се събрали в колонии и именно в тези колонии на самозвани „нормални“ Мониторите трябва да са винаги нащрек. „Нормалните“ разполагат с пълна свобода, включително и с правото да се избиват помежду си. И Мониторите присъствуват там само за да въдворят ред в случай на стълкновения, при които някой „нормален“, лишен от желанието да убива, може да пострада от войнствените си събратя.
Освен това, когато достигналото до краен предел масово безумие завладее един или повече светове, ние допускаме избухването на война на определена за тази цел планета. Обикновено уреждаме така нещата, че войната да не е нито продължителна, нито твърде кръвопролитна — Уилямсън въздъхна. — Тази война се оказа и едното, и другото. Ние ги подценихме — завърши той с горчиви нотки на самообвинение.
Разумът на Конуей упорито не желаеше да приеме нещата от тази нова и коренно различна гледна точка. Преди да дойде в Болницата, той не бе имал, а и не бе търсил никакъв пряк контакт с Монитори. За него „нормалните“ от Земята бяха твърде романтични хора, които обичаха да се перчат и хвалят, но нищо повече.
Естествено, повечето от лошите неща за Мониторите той бе чул от тях, а вероятно „нормалните“ не можеха и да бъдат достатъчно обективни и честни…
— Много ми е трудно да повярвам на всичко това — заяви Конуей. — Според вас хората от Мониторния корпус стоят в социалната стълбица на по-горно стъпало и от „нормалните“, и от нас — специалистите! — Той тръсна гневно глава. — Както и да е, сега не е най-подходящото време за философски разговори!
— Вие — каза Мониторът — започнахте пръв.
Отговор не последва.
Може би часове по-късно Конуей усети докосване по рамото си и като се изправи, видя зад себе си ГБЛЕ с отличителните знаци на медицинска сестра. Съществото държеше спринцовка.
— Тонизираща инжекция, докторе? — попита то. Изведнъж Конуей усети, че краката му едва го държат и че с мъка съсредоточава погледа си. Изтощението му трябва да е било съвсем очевидно, за да дойде сестрата сама при него. Той кимна и нави ръкава си с надебелели от умора пръсти.
— О-ох! — извика той от внезапната силна болка. — Какво сте сложили — шестинчова игла?
— Извинете — каза сестрата ГБЛЕ, — но преди да дойда при вас, инжектирах двама лекари от моята собствена раса, а както знаете, нашата кожа е по-дебела и по-твърда от вашата. Ето защо върхът на иглата се притъпи.
Умората на Конуей изчезна за секунди. Като се изключи лекото изтръпване на крайниците и сивкавият цвят на лицето му, погледът му се проясни и той се почувствува толкова бодър и физически освежен, като че ли току-що бе взел душ след десетчасов сън. Преди да привърши с поредния преглед, той бързо се огледа наоколо и с облекчение видя, че пациентите, които очакваха помощ, бяха не повече от една шепа и че броят на Мониторите в помещението бе наполовина по-малък, отколкото в началото. Ранените бяха вече настанени по отделенията, но сега Мониторите бяха станали пациенти.
Картината навсякъде бе една и съща. Мониторите, които бяха спали малко или изобщо не бяха спали до пристигането на корабите, но сърцато бяха помагали пряко силите си на претоварените с работа болнични медици, подкрепяни непрекъснато от тонизиращи инжекции, бяха вече пребити от умора. Един по един те буквално капеха по местата си. Настаняваха ги спешно в специални отделения с апаратури-роботи, които им правеха масаж на сърцето, осигуряваха им изкуствено дишане и ги хранеха с венозни системи. Конуей научи, че само един от тях бе умрял.