Като се възползваха от временното затишие, Конуей и Уилямсън се приближиха към илюминатора и погледнаха навън. Ятото от чакащи кораби не беше много оредяло, но той предполагаше, че това са новопристигнали. Конуей нямаше представа къде щяха да сложат всички тези пациенти — дори коридорите на Болницата бяха вече препълнени и за да се направи още място, непрекъснато разместваха болни от всички биологични видове. Но това не беше негова работа, а гобленът, който бродираха корабите, представляваше странно успокояваща гледка…
— Тревога — обади се внезапно стенният говорител. — Кораб без отличителни знаци с един пътник на борда моли за неотложна медицинска помощ. Пилотът не владее напълно управлението на кораба си, ранен е зле и връзката с него е неясна. Застанете в готовност до всички входни люкове…
„О, не — помисли си Конуей. — Тъкмо сега не!“ Усети, че му призлява и го обзема някакво ужасно предчувствие за това, което бе на път да се случи. Уилямсън впи пръсти в ръба на илюминатора.
— Погледнете — каза той с глух и отчаян глас. Един неканен гост се приближаваше с бясна скорост към скупчилите се кораби. Черен и възкъс, без отличителни знаци и с форма на торпедо, той се вряза в ядрото на кръжащите кораби, преди Конуей да успее да си поеме два пъти въздух. Корабите се разпръснаха като пилци и само по чудо избягнаха сблъскването както с него, така и помежду си. Неизвестният кораб продължаваше да фучи наоколо без определена посока. Сега на пътя му се изпречи само един кораб — мониторен транспорт, който бе получил разрешение да пристане и се бе насочил към един от входните люкове. Корабът бе голям и тромав и не бе пригоден за бързо маневриране — той нямаше нито време, нито възможност да се отдръпне. Сблъскването бе неминуемо, а бе претъпкан с ранени…
Но не. В последната секунда втурналият се кораб се отклони. Те го видяха как се разминава с мониторния и как се превръща в малка точка, която с шеметна скорост набъбна отново. Сега торпедото взе курс направо към тях! Конуей искаше да затвори очи, но имаше особена прелест в това да гледаш смъртта право в лицето. И двамата с Уилямсън дори не направиха опит да се втурнат за космическите си костюми — нямаше смисъл, — само няколко секунди ги деляха от това, което щеше да се случи.
Корабът бе вече над тях, когато отново се отклони, тъй като раненият пилот отчаяно се мъчеше да избегне това по-обемисто препятствие — Болницата. Твърде късно обаче — корабът се блъсна.
Страхотен двоен трус разтърси под а под нозете им — корабът се бе врязал през двойната обшивка на сградата. Последваха го по-леки трусове, докато торпедото си проправяше път към вътрешността на огромната Болница. Избухна взрив от всевъзможни писъци, свирки, трясъци и неистови крясъци на нещастни същества, които се давеха, задушаваха и гърчеха. Вода заля сектори, които съдържаха чист хлор. Въздух нахлу през съборената стена на едно отделение, чиито обитатели никога не са познавали нещо друго освен трансплутониев мраз и вакуум — съществата се сбръчкваха като попарени, умираха и се разпадаха без остатък още при допира си с него. Вода, въздух и най-различни атмосферни елементи се сляха в някаква мръсно кафява разяждаща смес, която кипеше и във вид на облаци от пара изтичаше навън в космическото пространство. Но много преди да се случи всичко това, херметическите преградни люкове се бяха затворили, прикривайки плътно ужасната рана, издълбана от кораба-нашественик.
VII
След погрома настъпи внезапно затишие, но миг по-късно Болницата реагира. Над главите им се разнесе с тиха сподавена ярост гласът на говорителя. Инженерите и техниците по поддържането трябваше да се обадят незабавно за получаване на задачи. Имаше повреда в неутрализиращите гравитационни решетки в отделения ЛТХО и МТХК и всички работещи в този район трябваше да поставят пациентите в защитни балони и да ги преведат във втора зала ГБЛЕ, където бяха създадени условия на една двадесета g, тъй като имаше опасност болните да бъдат смазани от собственото си тегло. В коридор АФЖЛ имаше неоткрита пукнатина. Деветнадесето и всички отделения ГБГЖ бяха предупредени за хлорно отравяне в района на трапезарията им. Освен това умоляваха д-р Листър да се обади.
В едно забутано кътче на съзнанието си Конуей отбеляза, че докато на всички им нареждаха да се заловят с някакви задачи, то д-р Листър го умоляваха да се обади. Изведнъж чу, че някой го вика по име, и се обърна.
Беше д-р Манън. Като се приближи енергично към Уилямсън и Конуей, той каза: