Като се носеше плавно, облечената в космически костюм фигура на Уилямсън се показа през дупката в тавана. Конуей не можеше да си обясни как тежко раненият Монитор бе стигнал дотам — счупените ръце му пречеха да овладее лостовете на гравитационния пакет и той сигурно бе изминал цялото разстояние, като се е отблъсквал с крака, крепен от надеждата, че някоя все още активна гравитационна решетка няма да го събори за втори път. Конуей потрепери само като помисли колко много пъти тези натрошени ръце е трябвало да разчистват пътя надолу! И въпреки това единствената мисъл, която вълнуваше Монитора, бе да убеди Конуей да убие чудовището. Чудовището, което се намираше съвсем близо до него, на разстояние, което с всяка секунда се скъсяваше…
Конуей почувствува как по гърба му изби студена пот. Безсилен да се задържи, раненият Монитор бе преминал през тавана и сега падаше плавно към пода право върху приготвилото се за скок чудовище! Докато Конуей като хипнотизиран наблюдаваше тази картина, едно от твърдите като стомана пипала започна да се размотава, заплашвайки да нанесе смъртоносен удар.
Конуей инстинктивно се хвърли по посока на падащия Монитор — не му остана време да прецени дали постъпва храбро или глупаво. Ударът от сблъсъка на телата им прокънтя глухо. Той успя да задържи Уилямсън, като обви крака около кръста му и остави ръцете си свободни, за да управляват лостовете на гравитационния пакет. Те се завъртяха бясно около общия си център на притегляне — наоколо стените, таванът, подът и чудовището препускаха така шеметно, че Конуей едва успяваше да задържи погледа си върху лостовете. Стори му се, че мина цяла вечност, докато успее да овладее въртенето и да насочи движението им нагоре към отвора в тавана и към спасението. Те почти бяха успели да се измъкнат, когато Конуей видя как дебелото като корабно въже пипало полетя стремително към него…
Х
Нещо го блъсна в гърба с такава сила, че дъхът му секна. Със свито сърце за миг помисли, че с въздушните му бутилки е свършено, костюмът му е разкъсан и той се дави отчаяно за глътка кислород. Ала след като бе извикал от ужас, в гърдите му отново нахлу въздух. Никога преди това Конуей не бе съзнавал колко е приятен на вкус консервираният въздух.
Пипалото на чудовището само го бе закачило леко — гърбът му невредим — пострадало бе единствено радиото му.
— Добре ли се чувствувате? — попита с безпокойство Конуей, когато настани Уилямсън в горното помещение. Наложи се да допре шлема си до този на Монитора — само по този начин другият можеше да го чуе.
След няколко минути до него достигна глухият, съсипан от болка, почти шепнещ глас на Монитора.
— Болят ме ръцете. Уморен съм — с усилие мълвеше той. — Но ще ми стане по-добре, когато… ме внесат… вътре. — Уилямсън замълча, като че ли гласът му набираше отнякъде сила, и продължи след малко. — Ако разбира се, оцелее някой в Болницата, за да ме лекува. Ако вие не спрете онова приятелче там долу…
Внезапна ярост обзе Конуей.
— По дяволите, вие винаги ли сте толкова твърдоглав? — избухна той. — Запомнете добре — аз няма да убия разумно същество! Радиото ми е повредено, така че няма да се наложи да слушам как Листър и Манън ми крещят, за да накарам и вас да млъкнете, трябва само да отдалеча шлема си от вашия.
Гласът на Монитора отново заглъхна.
— Аз обаче чувам Манън и Листър — промълви след кратка пауза той. — Съобщават, че отделенията в осми сектор са вече засегнати — това е другият сектор с ниска гравитация. И пациенти, и лекари са притиснати здраво към пода от притегляне три g. Ако това продължи още няколко минути, те никога няма да станат — нали знаете, че представителите на клас МТХК изобщо не са издръжливи…
— Млъкнете! — изкрещя Конуей. Ядосан, той се отдръпна настрани.
Когато гневът му поутихна и успя да се огледа отново, Конуей видя, че устните на Монитора вече не се движеха. Очите на Уилямсън бяха затворени, оросеното от пот лице бе посивяло и той като че ли бе спрял да диша. Въпреки че виждаше добре, защото абсорбиращите химикали в шлема му предпазваха стъклото от замъгляване, Конуей не можеше да твърди със сигурност, но допускаше, че Мониторът вече е умрял. При пълното му изтощение, многобройните тонизиращи инжекции и най-вече при тези наранявания Конуей отдавна очакваше това. Той почувствува предателска влага в очите си.
Бе видял толкова много убити и ранени през последните няколко часа и чувствителността му към страданието на другите се бе притъпила до такава степен, че реагираше вече на него просто като един медицински автомат. Това усещане за непоправима тежка загуба бе само временно съживяване на неговата чувствителност. В едно нещо обаче той бе напълно сигурен — нямаше сила, която да накара този медицински автомат да извърши убийство. Конуей бе вече убеден, че Мониторният корпус бе сторил повече добрини, отколкото злини, но той не бе Монитор.