Да се поставят свръхсветлинни двигатели в този чудовищен кораб е струвало пари, а и обширните надстройки към корпуса сигурно също не са излезли евтино. Такива значителни преустройства да се направят за едно…
— Сетих се! — усмихна се Конуей. — Това е екземпляр от непознат за нас вид, който трябва да нарежем на части и изследваме…
— Само това не! — извика O’Мара ужасено. Той хвърли бърз, почти уплашен поглед към едно малко пластмасово кълбо, което лежеше полускрито под няколко книги върху бюрото му, и след това продължи със сериозен тон:
— Цялата тази работа е уредена на най-високо ниво — от подкомитета на Галактическия съвет. А що се отнася до въпроса в какво изобщо се състои работата — това нито аз, нито който и да било друг в Болницата знае. Може би лекарят, който придружава болния и отговаря за него, ще ви разкаже някога…
От тона, с който говореше, личеше, че O’Мара твърде много се съмнява в това…
— Както и да е — всичко, което се изисква от Болницата и от вас, е да окажем сътрудничество. Лекарят в случая е представител на открита наскоро раса — продължи да обяснява O’Мара, — на която временно е дадена класификация ХФЧЖ. Това означава, че те са същества, които притежават известни свръхестествени способности, могат да превръщат всяко вещество в енергия за своите физически потребности и умеят да се приспособяват едва ли не към всякаква околна среда. Те са дребни на вид, но почти неуязвими.
Лекарят ХФЧЖ е телепат, но етиката и неприкосновеността на тайната му забраняват да използва тази си способност при общуване с нетелепатични форми на живот, в това число и със земните обитатели. Поради тази причина ще разговаряте единствено чрез транслатора. Този лекар принадлежи към древна раса с вековна история, отразена в летописите на планетата, които разказват, че там никога не е имало война.
— Те са древна, мъдра и изключително смирена раса — каза в заключение O’Мара. — Толкова смирена, че са склонни да се подчиняват на други, не толкова покорни раси.
Конуей трябва да се държи много тактично, защото тази изключителна, тази почти смазваща покорност понякога може лесно да се изтълкува погрешно.
Конуей погледна внимателно O’Мара. Не се ли прокрадваше подигравателна искрица в тези проницателни стоманеносиви очи и не беше ли преднамерено това невъзмутимо изражение на грубо изсеченото лице? Поразен, той видя как O’Мара най-неочаквано му намигна.
Конуей се направи, че не е забелязал това, и каза:
— И тази раса, доколкото разбирам, сте решили да я лепнете на моя гръб.
Той видя как устните на O’Мара се присвиха, след което един нов глас се включи най-неочаквано в разговора им. Той се разнесе от транслатора и прозвуча глухо и безизразно:
— Смисълът на последната забележка не ми е много ясен. Ние сме лепнати, залепени — но къде? — След кратка пауза гласът продължи: — Като признавам, че моите умствени способности са много посредствени, то в същото време най-смирено допускам, че грешката може изобщо да не е у мен, а да се дължи отчасти на недостойната склонност, която вие, по-младите и по-вироглави раси, проявявате — да вдигате безсмислен шум, когато изобщо не е необходимо да се вдига шум.
Едва тогава търсещият поглед на Конуей се спря върху прозрачното пластмасово кълбо, поставено на бюрото на O’Мара. Сега, когато го разгледа по-внимателно, той забеляза прикрепените към него ремъци, между които безпогрешно разпозна очертанията на транслатора. Вътре в контейнера плуваше нещо.
— Д-р Конуей — каза хладно O’Мара, — запознайте се с д-р Аритапек, вашия нов началник. — И добави полугласно: — И вие, с вашата голяма уста!
Нещото в пластмасовото кълбо, което най-вече приличаше на сбръчкана сушена слива, плуваща в купа сироп, бе лекарят ХФЧЖ! Конуей усети, че лицето му пламна. Добре поне че транслаторът се занимаваше само с думи, а не предаваше и тяхната емоционална окраска. В противен случай, след направената с такъв саркастичен тон забележка, той щеше да се окаже в твърде неудобно положение.
— Тъй като се изисква най-тясно сътрудничество — продължи припряно O’Мара, — а теглото на д-р Аритапек е твърде малко, вие ще го носите със себе си по време на дежурство.
O’Мара сръчно показа на дело как щеше да става това, като пристегна ремъка на контейнера около рамото на Конуей. Когато свърши, той добави:
— Можете да си вървите, д-р Конуей. При необходимост ще получавате подробни заповеди директно от д-р Аритапек.
„Това може да се случи само тук“, помисли си с горчивина Конуей на излизане. И какво на практика се беше получило? Някакъв си чуждопланетен доктор бе яхнал рамото му като тресяща се прозрачна ябълка, печена в тесто, пациентът им бе як и здрав динозавър, а целта на цялата тази работа бе нещо, което колегата му не желаеше да обясни. Конуей бе чувал за сляпо подчинение, но сляпо сътрудничество бе ново и според него твърде глупаво понятие.