Последва кратка пауза, след което О’Мара продължи:
— Манън се оплака, че много си вирите носа с тази ваша етика и зададе ли ви някакъв въпрос, вие изобщо нищо не му обяснявате. Направо се чудя…
— Извинете ме, сър — прекъсна го Конуей с известно неудобство.
— Да ви вземат всички мътни на Галактиката! Но с какво все пак се занимавате? — избухна O’Мара, а след това добави: — Каквото и да е то — на добър ви час! Край.
Конуей побърза да се върне при Аритапек, за да продължат разговора оттам, откъдето го бяха прекъснали. Малко по-късно, на излизане, Конуей каза:
— Беше глупаво от моя страна да не взема под внимание ръстовия фактор. Но сега, когато имаме…
— Глупаво от наша страна, приятелю Конуей — поправи го Аритапек с безизразния си глас. — Досега повечето от вашите идеи свършиха доста добра работа. Вие ми оказахте такава неоценима помощ, че понякога ми се струва, че сте отгатнали моята цел. Надявам се, че тази ви идея също ще свърши добра работа.
— Ще стискаме палци.
Тук Аритапек не възрази както обикновено, че, първо, не разчита на късмет и, второ, че няма палци. Той определено започваше да вниква по-задълбочено в характера на хората. А на Конуей сега му се искаше надменният ХФЧЖ да прочете мислите му просто за да разбере цялата му съпричастност, да узнае за огромното му желание следобедният опит да успее.
По целия път до кораба Конуей чувствуваше как вътрешното му напрежение непрекъснато се засилва. Докато даваше последни указания на инженерите и техниците и проверяваше готовността им за действие при критични обстоятелства, той осъзна, че се шегува малко пресилено и че смехът му не звучи много искрено. Но по това време у всекиго от присъствуващите се съзираха признаци на възбуда. След няколко минути обаче напрежението достигна връхната си точка и Конуей заприлича на неподвижна и външно спокойна пренавита пружина.
Беше застанал на по-малко от петдесет ярда от пациента и бе отрупан със снаряжение, като коледна елха с гирлянди — антигравитационен пакет, пристегнат около кръста, тридиаметрален проекционен уред и малък телевизионен приемник, завързани за гърдите, и тежък радиопакет върху раменете.
— Прожекторната група — готова за действие — разнесе се един глас.
— Храната — поставена на място — обади се друг.
— Всички лъчеви оператори са на позиция — докладва трети.
— Е, докторе — обърна се Конуей към колебаещия се Аритапек и внезапно облиза със сухия си език още по-сухите си устни. — Вече можете да си вършите работата.
Конуей натисна едно копче на проекционния уред и мигновено около и над него изникна безплътното изображение на един Конуей, който се извисяваше на петдесет фута от земята. Той забеляза как главата на пациента се повдигна, дочу приглушеното му цвилене — бронтозавърът цвилеше само когато е възбуден или уплашен и това контрастираше странно на огромното му туловище — и го видя как се втурна към водата. Но Аритапек излъчваше ожесточено мощни вълни от спокойствие и увереност по посока на двата малки, почти рудиментарни мозъка на бронтозавъра и гигантското влечуго утихна. Много бавно, така че да не го подплаши. Конуей направи маневра и застана зад него, после вдигна нещо от земята и го постави пред себе си. Петдесетфутовото му изображение направи същото.
Но там, където се отпусна огромната ръка, имаше сноп зеленина и когато ръката отново се повдигна нагоре, снопът я последва, насочван леко от три умело управлявани лъчеви преси. Свежият сочен сноп от трева и палмови клонки бе поставен наблизо до все още неспокойния динозавър от същата гигантска ръка, която след това се отдръпна.
След минута, която се стори на Конуей цяла вечност, масивната змиеподобна шия се изви надолу. Бронтозавърът започна да души зеленината. Започна да хрупа…
Конуей отново повтори, а след това потрети маневрата. През цялото време той и петдесет футовото му изображение непрекъснато се приближаваха към животното.
Той знаеше, че в краен случай бронтозавърът може да яде и от растителността, която се зеленееше наоколо, но тъй като пръскачката на д-р Хардин бе свършила своята работа, тя вече не беше приятна на вкус. Бронтозавърът позна, че тези стръкчета бяха от предишната, истинската сочна и дъхава трева, която той така добре познаваше, и която напоследък бе изчезнала по най-необясним начин. Хрупането му се превърна в лакомо и шумно лапане.