— Виж го ти! — каза възмутено O’Мара. Той присви устни и продължи: — Очевидно някой от техниците, който изпитва влечение към старинна художествена проза — сестри Бронте — Шарлот, Емили и Ан, за да бъдем по-точни, — е нарекъл нашия пациент Емили Бронтозавър. Държа да съобщя, че изпитвам патологичен интерес към един мозък, който може да мисли по този начин… — O’Мара сбърчи нос, като че ли в стаята нахлу някаква воня.
Конуей въздъхна с облекчение. Като се обърнала да си тръгне, той си помисли, че последната му и най-трудна задача ще бъде да обясни този каламбур на високомерния д-р Аритапек.
На следващия ден Аритапек и динозавърът си заминаха. Мониторът, който отговаряше за доставките на Болницата, отрони гръмка въздишка на облекчение, а Конуей се озова отново включен в дежурства по отделение. Сега обаче той се чувствуваше нещо повече от обикновен техник. Направиха го завеждащ сектор в детско отделение и макар че му се налагаше да взема сведения, лекарства и анамнези от Торнстър, Главния диагностик на патологията, той нямаше пряк началник. Сега можеше да обхожда сектора си и да казва, че това са неговите отделения. А O’Мара дори му бе обещал асистент…!
— Още от самото ви идване тук стана ясно — бе казал майорът, — че общувате с много по-голяма охота с извънземни същества, отколкото с представители на собствената си раса. Възложената ви задача с д-р Аритапек бе първият ви изпит, който издържахте с чест, а асистентът, който ще ви дам след няколко дни, може да се окаже вторият.
O’Мара бе замълчал, после бе поклатил учудено глава и бе продължил:
— Вие не само че се сработвате изключително добре с чуждопланетни същества, но до мен все още не е стигнал по „агенция партенка“ нито един слух, че преследвате дамите от собствената си раса…
— Нямам време за такива работи — бе рекъл сериозно Конуей. — И се съмнявам дали някога ще имам…
— Да, точно така, женомразството е поносима невроза — бе отвърнал O’Мара, след което бе започнал да разисква въпроса за новия асистент. Впоследствие Конуей се бе върнал в отделението си и бе започнал да работи много по-упорито, отколкото ако бе имал за началник дори старши терапевт.
Той бе твърде зает, за да даде ухо на плъзналите слухове за приемането на някакъв странен пациент за наблюдение в Трети сектор.
Глава четвърта
Специалният посетител
I
Въпреки широкия спектър от терапевтични и хирургични възможности, получили признание във всяко кътче на цивилизованата Галактика, понякога в Болницата пристигаше случай, за който абсолютно нищо не можеше да се направи. Такъв особен пациент бе съществото с класификация ТСУУ — биологичен вид, който никога дотогава не бе попадал в Болницата. Той бе амебоид, притежаваше способността да си създава всякакви крайници, сетивни органи или защитна обвивка, необходими за околната среда, в която попадаше, и имаше такава съвършена приспособяемост, че преди всичко бе трудно да си представи човек как подобно същество е могло да се разболее.
Липсата на симптоми бе най-загадъчната страна на случая. Нямаше данни нито за видими обезпокоителни признаци на функционални смущения, към които повечето от извънземните видове бяха предразположени, нито пък за наличието на някакви бактерии в по-значителни, считани за вредни количества. И въпреки това съществото просто се топеше — тихо и кротко, без да нервничи или да се притесняват като бучка лед, оставена в топла стая, тялото му буквално се превръщаше във вода. Никое от приложените средства не бе повлияло на този процес. И докато продължаваха с още по-голямо настървение да търсят изход. Диагностиците и младшите лекари, водещи случая, бяха започнали да осъзнават с известна доза печал, че митът за чудесата, които се вършеха с такава еднообразна последователност в Галактическата болница в Сектор дванадесети, бе на път да рухне.
И именно поради тази причина едно от най-строгите правила на болничния ред бе временно пренебрегнато.
— Смятам, че най-добре ще бъде да започнем от самото начало — каза д-р Конуей, като се стараеше да не поглежда към дъгоцветните и не напълно закърнели криле на новия си асистент, — от Приемно отделение, където се занимават с проблемите на постъпващите болни.
Конуей забави ход, изчаквайки да разбере дали асистентът му няма някакви възражения, и продължи по посока на набелязания обект. Вместо да върви редом със спътника си, той крачеше на два ярда пред него — не защото искаше да го обиди, а по простата причина, че се страхуваше да не му нанесе някаква тежка физическа повреда, ако скъси това разстояние.