III
Донесеният от Приликла шлем всъщност представляваше маска, която, като се притиснеше плътно върху лицето, отделяше кислород. Запасите й стигаха за много кратко време — само за десетина минути, но като си я постави и временно отстрани смъртната опасност, Конуей установи, че е в състояние да мисли много по-трезво.
Първото нещо, което направи, бе да отиде при отворения люк, водещ към хлорния сектор. Раненият ПХТЙ лежеше неподвижно и по кожата му бяха избили сиви петна — ранен симптом на рак на кожата. За съществата ПХТЙ кислородът бе смъртно опасен. Съвсем внимателно той внесе иленса в собствения му сектор и го остави в едно съседно складово помещение, за което си спомни. Налягането в този сектор бе малко по-високо от нормалното за топлокръвните, дишащи кислород същества, а въздухът тук бе достатъчно чист за ПХТЙ. На излизане от помещението Конуей взе няколко тъкани пластмасови листа, които в този сектор се използуваха за спално бельо. От посетителя ТСУУ тук нямаше и следа.
Като се върна в коридора, той обясни на Приликла какво се готвеше да направи. Конуей не можеше да очаква помощ от техника, когото бе зърнал преди малко — въпреки че бе облякъл защитен костюм, той вървеше слепешком, а от очите му се стичаха сълзи и ожесточено кашляше. През налягалите на пода тела — някои едва помръдващи, други — безжизнени — Конуей си проправи път до камерата на Шести входен люк и я отвори. Вътре по стената стояха старателно подредени бутилки с кислород. Той взе две от тях и се измъкна навън.
Приликла бе вече покрил с пластмасов лист едно същество, което се намираше в безсъзнание. Конуей отвъртя вентила на кислородната бутилка и я пъхна под листа, видя как той леко се набръчка и изду под напора на изтичащия отдолу въздух. Това бе най-примитивната форма на кислородна палатка, помисли си Конуей, но и най-добрата, която можеше да се направи в този момент. Той отиде да донесе още бутилки.
След третото си отиване до камерата Конуей започна да забелязва обезпокоителни признаци. Потеше се обилно, главата му се цепеше, а пред очите му заиграха черни петна — запасът му от кислород бе на привършване. Беше крайно време да свали шлема и като другите да пъхне глава под някой лист, докато пристигнеха спасителите. Той направи няколко крачки към най-близката, покрита с лист фигура и рухна на пода. Сърцето лудо биеше в гърдите му. Дробовете му горяха и изведнъж той разбра, че няма сили дори да свали шлема…
Силна болка извади Конуей от глъбините на това странно приятно замайване — нещо упорито се мъчеше да смачка гръдния му кош. Конуей се стараеше да превъзмогне болката, но когато тя стана нетърпима, той отвори очи и закрещя:
— Махнете се от гърдите ми, по дяволите. Вече съм добре.
Мощният ординатор, който ентусиазирано му правеше изкуствено дишане, се изправи.
— Като пристигнахме тук — рече той, — вашата дългоножка ми каза, че сте хвърлили топа. Разтревожих се за вас — е, не чак толкова. — Той се усмихна и добави: — Ако сте в състояние да си служите с краката и езика, O’Мара иска да ви види.
Конуей изсумтя и се изправи на крака. Поставените в коридора вентилатори и филтри бързо почистваха въздуха от последните остатъци от хлор. Пострадалите бяха изнесени — кои на носилки с опънати над тях кислородни палатки, кои подкрепяни от спасителите. Той опита с пръст драскотината на челото си — бяха му свалили много рязко шлема — и след това на няколко пъти си пое дълбоко въздух — просто за да се убеди, че кошмарът бе вече свършил.
— Благодаря ви, докторе — каза сърдечно той.
— Няма защо, докторе — отвърна ординаторът.
Намериха O’Мара в Информационната зала. Главният психолог нямаше време за предисловия. Той посочи стол на Конуей, а на Приликла — нещо подобно на сюрреалистично канцеларско кошче и изръмжа:
— Как стана всичко?
Стаята тънеше в полумрак — просветваха само светлините на информационния пулт и лампата на писалището на O’Мара. Преди да започне разказа си, Конуей видя само силните опитни ръце на психолога, които се подаваха от ръкавите на тъмнозелената униформа и двете стоманеносиви очи на останалото в сянка лице. Ръцете не помръднаха, а очите не слязоха от лицето на Конуей, докато той разказваше.
Когато свърши, O’Мара въздъхна, помълча няколко секунди и след това заговори:
— По това време при Шести люк са се намирали четирима от нашите най-известни Диагностици, които Болницата не може да си позволи да загуби. Бързите ви действия са спасили живота поне на трима от тях. Така че можем да считаме и двама ви за герои. Но аз не желая да ви карам да се изчервявате сега и няма да говоря повече по този въпрос. Нито пък възнамерявам — добави сухо той — да ви тревожа с въпроса как изобщо сте попаднали там?