— Последните ни сведения са, че формата на живот ТСУУ е възникнала на планетата с ексцентрична орбита. Геологичните, климатичните и температурните й колебания са били такива, че за да оцелеят, нейните обитатели е трябвало да си изработят изключителна приспособяемост. До възникването на цивилизацията техните средства за защита са били две — или да приемат вид, който да всява страх и ужас, или да прекопират външния облик на нападателите си, за да не могат да бъдат разкрити. С течение на времето защитната мимикрия се превърнала за тях в единствения начин да избягват опасностите и тъй като често прибягвали до нея, накрая започнали да променят външния си вид несъзнателно. Разполагаме и със сведения за големината и размерите на различните възрастови групи. Те живеят много дълго. Всички тези данни, които според мен нямат особена стойност, са взети от доклада на наблюдателния кораб, открил планетата им. В заключение там е казано, че тези същества никога не боледуват.
O’Мара направи кратка пауза и изсумтя.
— Тук има нещо, което може да обясни поведението на посетителя при пристигането му — продължи той. — Съществата ТСУУ имат следния обичай — когато умира родителят, при него трябва да бъде най-малкото по възраст от децата му, а не най-голямото. Между родителя и най-малкото дете съществува необикновено силна емоционална връзка. Големината на нашия беглец показва, че той е твърде млад. Той, разбира се, не е дете, но е далеч и от зрялата си възраст.
Докато Конуей премисляше чутото, майорът продължи:
— А що се отнася до това, което му е противопоказано, бих казал, че метановият сектор е твърде студен за него, а радиоактивните отделения — твърде горещи. Същото се отнася и за онази прословута турска баня на осемнадесето ниво, където ще трябва да диша горещи пари. Въоръжен с тази информация, сега не по-зле от мен можете да предположите къде би следвало да се появи.
— Добре ще е, ако мога да видя родителя ТСУУ — каза Конуей. — Възможно ли е това?
След продължителна пауза O’Мара отговори:
— Няма да е много лесно. Около пациента буквално гъмжи от Диагностици и други таланти от висок ранг… Но все пак елате, като свършите визитацията си, и ще се опитам да уредя нещо.
— Благодаря ви, сър — каза Конуей и изключи комуникатора.
Безпокойството, свързано с посетителя ТСУУ, не го напускаше — измъчваше го мрачно предчувствие и угризението, че все още не се е справил с този малолетен престъпник. Може би работата в детско отделение — помисли си той — е събудила у него бащински инстинкт, но само при мисълта за хаоса, който можеше да причини избягалият ТСУУ, му призляваше. Той си представи изпотрошените съоръжения и апаратури, прекъснатите важни оздравителни процеси и ранените, а и убити крехки форми на живот.
Това, че все още не са успели да заловят беглеца, показваше, че този ТСУУ не е нито толкова млад, нито толкова глупав, щом знае как се отварят люковете между отделните сектори…
Конуей се опита да потисне тревогата си и започна да обяснява на Приликла какви пациенти има в отделението, което щяха да посетят, и какви предохранителни мерки и терапевтични процедури трябваше да се прилагат за тяхното лечение.
В това отделение се намираха двадесет и осем невръстни хъдлърити от класификация ЕСОВ — ниски, тантурести и изключително силни същества, чиято груба кожа беше като гъвкава броня. Възрастните екземпляри със своята огромна маса бяха бавни и тромави, но малките се движеха изненадващо бързо, въпреки условията на мощно притегляне и високото налягане, при които живееха. Като защитно средство в това отделение се използуваше тежък космически костюм и лекарите и сестрите влизаха тук само при крайна необходимост. За да бъдат прегледани, пациентите се повдигаха с кран и багер до един контролен пункт, разположен близо до тавана, където им поставяха упойка, преди да се разтворят челюстите на багера. Това ставаше с помощта на дълга и много здрава игла, която се забиваше в едно от малкото меки места по тялото на хъдлърита — между предния крак и корема му.
— Предполагам, че ще счупите много игли, докато свикнете — добави Конуей. — Но не се безпокойте за това и не мислете, че им причинявате болка. Тези приятелчета са толкова издържливи, че дори наблизо да избухне бомба, на тях изобщо няма да им мигне окото.
Мълчешком те поеха бързо към отделение ЕСОВ. Тънките като молив, разчленени крака на Приликла като че ли изпълваха целия коридор, но въпреки това оставаха невредими. Конуей вече не се страхуваше, че може да ги настъпи, и когато вървеше редом с асистента си, нямаше чувството, че ходи бос по натрошени стъкла, нито пък се опасяваше, че Приликла може да се разпадне на парчета само ако го докосне. На няколко пъти Приликла бе демонстрирал умението си да избягва физически опасните за него сблъсъци и бе правил това много умело и грациозно.