Тук O’Мара млъкна, вгледа се в изражението на Конуей и попита тихо:
— Има ли още нещо?
Конуей кимна. Като посочи асистента си, той каза:
— Д-р Приликла е емпат и той долови чувствата на беглеца. Трябва да разберете, че неговото психическо състояние е плачевно. Чувствата му са много объркани — скръб, породена от близката смърт на родителя, уплаха от преживяното при Шести входен люк, когато всички се втурнаха към него, а сега към всичко това се прибави и сътресението, което получи в Детско отделение ЕСОВ. Този ТСУУ е още млад и неопитен и това, което му се случи, събуди животинското у него и… — Конуей облиза сухите си устни. — А някой замислял ли се е кога за последен път е ял беглецът?
O’Мара изведнъж разбра колко важно е това. Той пребледня и отново включи комуникатора.
— Свържете ме пак със Скемптън. Спешно!… Ало, Скемптън?… Полковник, не ми се иска да разигравам мелодрама, но ще имате ли добрината да включите заглушителя на вашия апарат? Възникна още едно усложнение…
Като се отдалечи от O’Мара, Конуей започна да се двоуми — дали да хвърли един поглед на умиращия ТСУУ, или да побърза да се върне в сектора си. Приликла бе доловил в мозъка на беглеца силен глад, примесен с уплаха и объркване, и именно от тези му чувства първо Конуей, а след това O’Мара и Скемптън бяха разбрали в каква смъртна заплаха се бе превърнал посетителят. Конуей знаеше, че децата от всички раси са егоистични, жестоки и неразумни, но свирепият глад можеше да превърне това дете в канибал. При сегашното си объркано душевно състояние младият ТСУУ вероятно нямаше да осъзнае какво върши, но от това на жертвите му едва ли щеше да стане по-леко.
Поне питомниците му да не бяха толкова малки, беззащитни и… апетитни.
От друга страна, ако се спреше да погледа стария ТСУУ, може би щеше да му хрумне някакъв начин да обуздае по-младия. Любопитството му към безнадеждния случай ТСУУ естествено тук нямаше нищо общо, макар че…
Конуей започна да си пробива път към контейнера с пациента, като едновременно се стараеше да не блъсне лекаря, който бе застанал пред него и му пречеше да вижда. Най-неочаквано лекарят се обърна и гневно попита:
— Какво, по дяволите, сте решили? Да се качите на гърба ми ли?… А, здравейте, Конуей. Да не би да се каните да направите поредното си невероятно предположение?
Оказа се, че това е д-р Манън, който преди време беше началник на Конуей. Сега Манън бе Старши терапевт и скоро щеше да стане Диагностик. Той се бе отнесъл приятелски към Конуей при постъпването му на работа в Болницата, защото, както бе обяснявал неведнъж, имал слабост към бездомни кучета, котки и ординатори. Напоследък бяха разрешили на д-р Манън да съхранява постоянно в паметта си три Информационни касети — една на тралтски експерт по микрохирургия и две на хирурзи — специалисти по живеещите в условията на ниска гравитация видове ЛТХО и МТХК. Ето защо през по-голямата част на деня реакциите му бяха напълно човешки. Сега той гледаше слисано Приликла, който летеше ниско над тълпата.
Конуей започна да обяснява подробно характера и способностите на новия си асистент, но бе прекъснат от гръмкия глас на Манън:
— Достатъчно, приятелю. Всичко това ми звучи като импровизирана приветствена реч. Сръчност и емпатична способност — това може да е само от полза при сегашната ви работа. Признавам това. Но трябва да се съгласите, че винаги сте си избирали най-невероятни приятели: летящи сушени сливи, насекоми, динозаври и какви ли не още от този род. Изключение прави единствено онази медицинска сестра от двадесет и трето ниво и мога само да ви поздравя за добрия вкус…
— Има ли някакъв напредък в лечението на този болен, сър? — запита Конуей с твърдото намерение да върне отново разговора към основната му нишка. Манън бе най-приятният човек на света, но имаше досадния навик понякога дотолкова да се увлича в своите шеги, че да проглуши ушите на събеседника си.
— Никакъв — отвърна Манън. — А това за невероятните предположения не беше шега. Напоследък ние тук работим само с необикновени догадки и хипотези. При този случай обичайните диагностични методи са напълно несъстоятелни. Само погледнете!
Манън се отдръпна, за да не пречи. Едно нежно докосване по рамото подсказа на Конуей, че Приликла е зад гърба му и е проточил шия напред, за да види болния ТСУУ.
VI
Да се опише съществото, поставено в контейнера, бе невъзможно поради простата причина, че по времето, когато бе започнало да се топи, то очевидно се бе опитвало да приема няколко форми наведнъж. От него се подаваха твърди израстъци и пипала, по набръчканата му обвивка се редуваха ивици, покрити с люспи, бодли и кожа, а на муцуната му се виждаха хриле и нещо подобно на уста. И всичко това бе така чудовищно размесено, че гледката представляваше истински кошмар. Освен това нито една част от ужасното му тяло не бе ясно очертана, защото цялата тази отпусната маса бе омекнала и протекла като нагрята восъчна фигура. От тялото на пациента непрекъснато капеше вода и се събираше на дъното на контейнера, където нивото й бе достигнало почти шест инча.