Той не бе искал да се държи грубо с Мърчисън, но търпението му се беше изчерпало. Ако идеята, която така разпалено изложи пред O’Мара, не успееше, тогава безнадеждно болните ТСУУ щяха да станат двама вместо един, а и думите й „да види с очите си как ще убият беглеца“ звучаха чудовищно.
Беглецът отново промени вида си. Този път инстинктът за самосъхранение му подсказа облика на преследвачите и той се превърна в някакво подобие на човек. Сега той бягаше тромаво по коридора с омекнали крака, прикачени към тялото на най-невероятни места. А люспестата сивокафява кожа, която покриваше тялото му в басейна, се опъваше, сбръчкваше и отново се изглаждаше, приемайки розовия цвят на човешката плът и белотата на лекарската престилка. Конуей спокойно можеше да гледа което и да било извънземно същество, страдащо и от най-отвратителната болест, ала видът на беглеца, който, бягайки, се опитваше да се превърне в човек, го изпълни с погнуса.
Беглецът внезапно свърна по едно отклонение към коридора МТХК. Това изненада преследвачите и като се сблъскаха един в друг, те се скупчиха пред вътрешния люк на преходната камера. Съществата МТХК бяха трикраки и приличаха донякъде на щъркели. Те живееха в условия на ниска гравитация и формите на живот ГБГЖ, към които принадлежеше и Конуей, не можеха да се приспособяват бързо към тях. Но докато Конуей бавно се носеше из помещението, трениралите Монитори бързо стъпиха на крака. Беглецът отново се отправи към кислородния сектор.
Конуей трябваше да преживее няколко неприятни минути, но си помисли с облекчение, че ако беглецът бе изчезнал тук, сред непрогледната мъгла, която съществата МТХК наричаха атмосфера, те трудно щяха да го намерят. Ако това се бе случило на този етап от преследването… Конуей предпочиташе да не мисли за това.
Сега залата ГБЛЕ се намираше само на няколко минути път и младият ТСУУ бягаше право към нея. Той отново промени вида си в нещо ниско и тромаво, което се движеше на четири крайника. Тялото му като че ли се сви и смали, а на гърба му се появи нещо като коруба на костенурка. В този миг двама Монитори излязоха от една пресечка и крещейки и размахвайки ръце, го погнаха към коридора, който водеше към залата ГБЛЕ…
Но коридорът се оказа празен!
Конуей гневно изруга. Шестима Монитори трябваше да завардят коридора, за да му преградят пътя, но беглецът бе стигнал дотук толкова бързо, че те не бяха успели да застанат по местата си. Вероятно те все още се намираха в залата и разполагаха съоръженията. Сега беглецът щеше да се вмъкне при тях.
Но Конуей не бе предвидил бързите рефлекси на Приликла. Асистентът бе схванал положението едновременно с началника си. Дребничкият ЖЛНО се втурна по коридора, настигна беглеца и литна към тавана, за да го изпревари. Конуей се опита да предупреди Приликла, да му извика, че едно крехко ЖЛНО не може да спре същество, което сега се е превърнало в огромен и гъвкав брониран краб. Че това бе равно на самоубийство. Но за миг разбра какво си бе наумил неговият асистент.
В една ниша, на около тридесет фута пред беглеца, стоеше самоходна количка за носилки. Той видя как Приликла се спусна към нея, включи двигателя и я подкара. Приликла не беше храбър до безразсъдство, а просто съобразителен и бърз, което при създалите се обстоятелства бе много по-важно.
Количката излезе от нишата и рязко препречи пътя на беглеца. Разнесе се грохот, а от разбитите акумулатори се проточи жълт и черен дим. И преди вентилаторите да успеят да прочистят въздуха. Мониторите обкръжиха замаяния и почти вцепенен беглец и го отведоха в залата ГБЛЕ.
Малко по-късно до Конуей се приближи офицер Монитор. С кимване на глава той посочи към различните съоръжения и уреди, внесени в залата само преди няколко минути, а също и мъжете в зелена униформа, застанали плътно до стената с лице към центъра на просторното помещение, където на пода бавно се въртеше младият ТСУУ, търсейки пролука да избяга. Очевидно офицерът гореше от любопитство, но гласът му прозвуча преднамерено нехайно:
— Вие ли сте, д-р Конуей? Добре, а сега ни кажете какво трябва да правим?
Конуей облиза устните си. Досега той не се беше замислял за този етап на операцията — беше си представял нещата по-лесни, воден от убеждението, че беглецът е твърде опасен за Болницата като цяло и най-вече за Детския сектор. Сега той обаче изпитваше съжаление към малкия. В края на краищата той беше само едно дете, загубило разсъдъка си от мъка, неопитност и уплаха. Ами ако планът им не успееше?…
Конуей отърси от себе си съмненията и колебанията и каза рязко:
— Виждате ли онзи звяр в средата на стаята? Искам да го уплашите до смърт.