Това бе гласът на възрастния ТСУУ, който бе оздравял и отново придобил физическата си цялост. Той говореше на малкия едновременно ласкаво и строго. Обясняваше му, че се държи като лошо дете, че незабавно трябва да прекрати този бяг и да престане да безпокои останалите. Уверяваше го, че повече нищо лошо няма да му се случи и че ако е послушен, те двамата много скоро ще си тръгнат за дома.
Конуей знаеше, че за беглеца това бе ужасно поражение. Може би всичко се бе оказало далеч не по силите му. Той напрегнато следеше с поглед как младият ТСУУ, чийто вид продължаваше да е нещо средно между риба, звяр и птица, прекоси залата. И когато беглецът нежно и покорно започна да трие глава в коленете на един Монитор, от гърдите на всички се изтръгна такъв радостен вик, че без малко отново не изплаши невръстния ТСУУ.
— Когато Приликла ми обясни в какво се състои заболяването на възрастния ТСУУ, аз разбрах, че трябва да се приложи радикално лечение — обърна се Конуей към Диагностиците и Старши терапевтите, насядали около писалището на O’Мара.
Това, че се намираше сред такова височайше обкръжение, бе сигурен признак, че работата му е одобрена. Но въпреки всичко, когато продължи да говори, гласът му потрепваше от вълнение.
— Съдейки по физическото състояние на пациента, неговото връщане към летаргичния унес на зародиша — което ще рече разпадане на индивида в първичния океан до самостоятелни и лишени от разум клетки — беше в напреднал стадий. Майор O’Мара бе вече опитал различни методи на шокова терапия, но със своята необикновена приспособяемост пациентът бе успял да преодолее тяхното въздействие. Аз реших да използвам тясната физическа и емоционална връзка, която съществува между възрастния ТСУУ и най-малкото от децата му.
Конуей направи пауза. Погледът му се отмести и зашари по опустошената зала. Имаше чувството, че в Лабораторна зала №3 бе избухнала бомба. Помисли си, че сигурно е станало доста „горещо“ след излизането на възрастния ТСУУ от летаргичния му унес. Той се окашля и продължи:
— Ето защо ние хванахме в капан младия ТСУУ в залата за оздравяващи ГБЛЕ и се постарахме да го изплашим колкото е възможно повече. Звуците, които издаваше малкият, бяха предавани тук в залата, за да може да ги чува родителят. И успяхме. Възрастният ТСУУ не можеше да лежи спокойно, докато най-малкото и най-любимото му дете са намира в смъртна опасност. Родителската обич и привързаност надделяха у него, изтръгнаха го от унеса и го принудиха да се върне към настоящата действителност. Той успя да успокои малкото и това донесе на всички ни огромна радост.
— Постигнатото от вас, докторе, е отличен пример за дедукция — каза искрено O’Мара. — Заслужавате най-висока…
Прекъсна го бръмченето на комуникатора. Сестра Мърчисън съобщаваше, че у тримата пациенти АФЖЛ се забелязват първите признаци на вкостеняване, и молеше д-р Конуей незабавно да отиде в отделението. Конуей помоли да внушат Информационна касета АФЖЛ на него и на Приликла и обясни на присъствуващите, че случаят е спешен. Докато им внушаваха касетите, Диагностиците и Старши терапевтите започнаха да се разотиват. С известно разочарование Конуей си помисли, че обаждането на Мърчисън го бе лишило от неговия малък триумф.
— Не се разстройвайте, докторе — каза весело O’Мара, четейки както обикновено мислите му — Ако сестрата се беше обадила пет минути по-късно, главата ви щеше да се е подула от хвалебствия и нямаше да можем да ви внушим касетата…
След два дни между Конуей и Приликла възникна първият и единствен спор. Конуей настояваше, че без помощта на емпатичната способност на Приликла — едно толкова прецизно и полезно средство за диагностиране — и без бдителността на сестра Мърчисън тримата пациенти АФЖЛ нямаше да могат да бъдат излекувани. Асистентът възрази, макар че не беше в неговия стил да спори с началника си, че в случая д-р Конуей дълбоко греши. Мърчисън заяви, че й е било приятно да бъде полезна с нещо, и помоли за отпуска.
Конуей даде съгласието си и продължи спора с Приликла, макар и да бе сигурен, че няма шансове да го спечели.
Конуей бе напълно убеден, че без помощта на дребничкия емпат той не би могъл да спаси и тримата невръстни АФЖЛ. Но той беше началникът, а когато един началник постигнеше заедно с асистента си някакъв успех, заслугата се приписваше изцяло на първия.