— Докторе, намерихме пострадалия!
Когато след няколко минути се присъедини към хората от спасителната група, Конуей установи, че те вече бяха монтирали временен люк. Хендрикс и останалите мъже разговаряха, допрели шлемовете си, без да използуват радио. Но най-приятната гледка за Конуей бе издутата мембрана на люка.
Вътре в помещението имаше налягане. Неочаквано Хендрикс включи радиото и каза:
— Влезте, докторе. Сега, когато го открихме, можем вече да отваряме вратата, а не да я режем. — Той посочи към мембраната и добави. — Налягането в помещението е около дванадесет фунта.
Това не беше чак толкова много, помисли си Конуей, особено като се имаше предвид, че нормалното притегляне за пострадалия е пет g, а на подобна убийствена гравитация съответствуваше и огромно налягане. Той се надяваше, че въздухът в помещението е достатъчен, за да поддържа живота на пациента. Помисли си, че след катастрофата отнякъде бавно изтича въздух. Но може би вътрешното налягане на съществото ще успее да компенсира спадането на външното налягане.
— Бързо изпратете на Кърсед проба от въздуха — нареди Конуей. Ако откриеха състава му, лесно можеха да увеличат налягането на скутера, с който щяха да откарат пострадалия в Болницата. И бързо добави: — Искам четирима спасители да останат на скутера. При изваждането на пациента може спешно да ни потрябва някое специално съоръжение.
Придружен от Хендрикс, той мина през малкия люк. Лейтенантът провери затворите, хлопна внимателно външната врата и се изправи. По скърцането на костюма си Конуей разбра, че налягането се покачва в резултат на нахлуването на въздух от помещението. Той със задоволство отбеляза, че въздухът е прозрачен и нямаше нищо общо с предсказаната от Кърсед плътна непрогледна мъгла. Херметическата врата се открехна, като че ли се колебаеше, и след това рязко се отвори напълно.
— Не влизайте, докато не ви повикам — каза тихо Конуей и влезе вътре. Хендрикс измърмори нещо в знак на съгласие, а веднага след това се чу и гласът на Кърсед, която съобщи, че включва запис.
Винаги, когато погледнеше за пръв път същество от неизвестен биологичен вид, Конуей виждаше пред себе си неясно и размазано петно. Разумът му настояваше да съпостави чертите на това новооткрито същество с нещо познато, а за това му бе необходимо малко време.
— Конуей — прогърмя гласът на O’Мара. — Вие какво, заспахте ли там?
Конуей бе забравил за O’Мара, Съмърфийлд и различните радисти, които поддържаха връзка с него. Той се окашля и започна припряно да обяснява:
— Съществото е пръстеновидно и много прилича на напомпана автомобилна гума. Диаметърът на пръстена е около девет фута, а дебелината му е между два и три фута. Масата му очевидно е четири пъти по-голяма от моята. Не се забелязват никакви движения, нито следи от по-значителни телесни увреждания.
Той пое дълбоко въздух и продължи:
— Външната обвивка е гладка, блестяща и сива на цвят, на места покрита с дебела кафеникава кора. Петната, покрита с тази кора, заемат повече от половината от цялата кожа и създават впечатление за ракови образувания, но спокойно биха могли да бъдат и някаква естествена защитна окраска. Възможно е и да са възникнали от декомпенсацията. На външната страна на пръстена се виждат два реда къси пипала, които в момента са здраво притиснати към тялото. Пипалата са общо пет чифта, но по нищо не личи каква е тяхната функция. Освен това не виждам нито зрителни органи, нито някакви органи за гълтане. Ще се наложи да го огледам по-отблизо.
Приближаването му не предизвика никаква външна реакция у съществото и Конуей започна да се безпокои, че помощта им е закъсняла. Той все още не виждаше нито очи, нито уста, но различи малки, подобни на хриле отверстия и нещо, което приличаше на ухо.
Той протегна ръка и лекичко докосна едно от пипалата.
Съществото като че ли се взриви.
Конуей отлетя настрани. Цялата му дясна ръка бе изтръпнала от удара, който, ако не беше тежкият защитен костюм, щеше да смаже китката му. Той трескаво включи антигравитационния колан, за да не излети от пода, и бавно започна да отстъпва към вратата. Постепенно от всичките въпроси, които бръмчаха в слушалките му, останаха само най-важните два: Защо е извикал? И каква е била тази суматоха в помещението?
Конуей отговори с треперещ глас:
— Ами… аз… установих, че пострадалият е жив…
Хендрикс, който наблюдаваше през илюминатора, избухна в смях.