Конуей бе виждал злокачествени образувания у всякакви пациенти, но с този оток щяха да се справят трудно.
Подобно на дебела влакнеста кора на дърво той изцяло покриваше мястото, където се съединяваха устата и опашката на болния. Допълнителна трудност представляваше и структурата на челюстните кости, които щяха да им бъдат основна грижа по време на операцията. Те изобщо не се виждаха на екрана, тъй като кората, която ги покриваше, почти не пропускаше рентгеновите лъчи. Очите на пациента също се намираха някъде под кората, а това от своя страна изискваше особено внимание при операцията.
Манън посочи неясното петно на екрана и гневно заяви:
— Не мисля, че е искал да се почеше, за да облекчи сърбежа си. Зъбите му така здраво са стиснати, че той направо си е отхапал опашката! Абсолютно ясно е — това е епилептичен статус. Или път е някакво желание за самонараняване, което може да се дължи на психическо разстройство…
— Гениално! — възкликна с отвращение застаналият зад тях O’Мара.
В това време пристигнаха съоръженията на Скемптън и Приликла и полковникът започнаха да калибрират транслатор за болния. Тъй като пациентът се намираше в безсъзнание, наложи се звуковите проби да се правят с оглушителна сила, а това принуди Манън и Конуей да отидат в операционната зала, за да довършат на спокойствие разговора си.
Половин час по-късно Приликла влезе при тях, за да им каже, че вече могат да разговарят с пациента, макар че той все още не беше дошъл напълно в съзнание. Те бързо отидоха в стаята на болния.
O’Мара бе пристъпил към своята задача и обясняваше на пациента, че той се намира сред приятели, които го харесват и съжаляват и ще направят всичко възможно, за да му помогнат. Той говореше тихо в своя транслатор, а от другия транслатор, поставен близо до главата на пациента, гърмяха неразбираеми писъци и крясъци. В паузата между отделните изречения на O’Мара Приликла докладваше за емоционалното състояние на болния.
— Объркване, ярост и силен страх — звучеше гласът на лекаря ЖЛНО по неговия собствен транслатор. Изминаха няколко минути, но силата и видът на емоционалните реакции не се променяха. Конуей реши да предприеме следващата крачка.
— Предайте му, че се готвя да вляза във физически контакт с него — каза той на O’Мара. — Моля да ме извини, ако това се окаже неприятно за него, но му кажете, че нямам намерение да му сторя нищо лошо.
Той взе една дълга заострена сонда и леко я допря до мястото, където образуванието бе най-плътно. Приликла съобщи, че в отговор на това няма никаква реакция. Очевидно пациентът изпадаше в ярост само когато го докосваха в онези участъци от кожата, които не бяха обхванати от отока. Конуей почувствува, че все пак успяха да стигнат до нещо.
Като изключи транслатора на пациента, той каза:
— На това се и надявах. Ако засегнатите участъци са нечувствителни към болка, ще можем с помощта на пациента да освободим устата, без да прибягваме към упойка. Освен това нямаме никаква представа за неговата обмяна на веществата и ако му дадем упойка, рискуваме да го убием. А вие сигурен ли сте — обърна се той неочаквано към Приликла, — че пациентът чува и разбира това, което му говорим.
— Да, докторе — отвърна Приликла, — той разбира всичко, когато му говорите бавно и ясно.
Конуей включи отново транслатора и започна с тих глас:
— Ние се каним да ви помогнем. Първоначално искаме да ви позволим да възстановите естественото си положение, като освободим устата ви, а след това ще отстраним това злокачествено…
Внезапно мрежата се размърда и пет чифта пипала започнаха яростно да се размахват във всички посоки. Ругаейки, Конуей отскочи настрани. Той се сърдеше на пациента, но още повече се сърдеше на себе си, защото бе постъпил прибързано…
— Страх и ярост — докладва Приликла и добави: — Това същество… струва ми се, че то има причина за такава реакция.
— Но защо? Аз само искам да му помогна…!
Съпротивата на пациента достигна до невероятна ярост. Крехкото тяло на Приликла потрепваше под напора на емоционалната буря, бушуваща в мозъка на болния. Едно от пипалата на пациента, което се подаваше от покрит с кора участък, се заплете в мрежата и се откъсна.
Такава сляпа безпричинна паника, помисли си уморено Конуей. Но Приликла бе казал, че пациентът има основание за тази емоционална реакция. Конуей изруга. Дори мисловната дейност на пациента бе противоречива.