Преди да пристъпи към следващия преглед, той разпита Приликла за емоционалното състояние на пациента, но не научи нищо ново. Съществото лежеше неподвижно и очевидно се намираше в безсъзнание. Когато с помощта на транслатора Конуей се обърна към него, емоционалната му реакция бе страх, въпреки че според уверенията на Приликла то разбираше всяка дума, казана от Конуей.
— Аз няма да ви сторя нищо лошо — говореше бавно и отчетливо Конуей, приближавайки се към пациента. — Но трябва да ви докосна. Повярвайте ми, не искам да ви причиня нищо лошо… — Той погледна въпросително Приликла.
Емпатът каза:
— Страх и… безпомощност. Също и покорност, примесена със заплахи… не, с предупреждения. Очевидно той вярва на думите ви, но се опитва да ви предупреди за нещо.
Това вече бе обещаващо, помисли си Конуей. Съществото искаше да го предупреди и не възразяваше срещу евентуален физически контакт. Той се приближи още малко и със защитената си от ръкавицата ръка леко докосна съществото в един от участъците, необхванати от отока.
Той извика от жестокия удар, който отхвърли ръката му настрани. Отскочи бързо назад и разтривайки удареното място, изключи транслатора, за да даде изблик на чувствата си.
След като помълча известно време от приличие, Приликла се обади:
— Успяхме да получим много важни сведения, д-р Конуей. Въпреки физическата реакция чувствата на пациента към вас с нищо не са се променили. Те са същите, както и преди да го докоснете.
— И какво от това? — попита раздразнено Конуей.
— От това следва, че реакцията е инстинктивна.
След миг Конуей схвана мисълта на Приликла и каза с болка:
— Но това означава, че дори да разполагаме с подходяща наркоза, ние пак не можем да прибегнем до обща упойка, тъй като при това положение сърцето и белите дробове се ръководят от несъзнателно свиващи се мускули. Това е още едно усложнение. Ние не можем да му дадем упойка…
Той се приближи до контролния пулт и натисна няколко копчета. Скобите, които държаха мрежата, се разтвориха и самата мрежа се свлече настрани. Конуей продължи:
— Той непрекъснато си причинява травми, блъскайки се в тази мрежа. Както виждате, за малко не загуби още едно от пипалата си.
Приликла възрази срещу свалянето на мрежата, като каза, че сега, когато пациентът ще се движи свободно из стаята, опасността от наранявания ще се увеличи. Конуей изтъкна, че така, както е захапал опашката си и насочил пипалата си навън, пациентът едва ли ще може да се движи много свободно. Сега му хрумна мисълта, че тази поза на болния прилича твърде много на отбранителна. Тя му напомняше за позата на котка, която при схватка ляга на едната си страна, така че и четирите й лапи да са готови за действие. Сега пред него лежеше една десетлапа котка, която можеше да се защищава от всички страни.
Вродените рефлекси бяха продукт на еволюцията. Но защо му бе необходимо на съществото да заема такава отбранителна поза и да не допуска никого до себе си дори тогава, когато най-много се нуждае от помощ…?
Изведнъж в съзнанието му просветля — Конуей бе намерил отговора на своя въпрос. Не, побърза да се поправи той — бе почти сигурен, че е намерил отговора.
Всички от самото начало бяха допуснали грешка в предположенията си за същността на заболяването. Неговата нова теория отчиташе, че бяха стигнали и до грешно заключение — просто и единствено, лежащо в основата на диагнозата. Тази теория обясняваше враждебността на пациента и неговото физическо и душевно състояние. Тя дори посочваше единствения възможен метод на лечение. Но най-хубавото в теорията бе онова, което даваше основание на Конуей да повярва, че пациентът не принадлежи към никоя жестока и войнствена раса.
Единствената слабост на тази нова теория, бе че тя също можеше да се окаже погрешна.
Първоначалният му ентусиазъм угасна, а увереността му чувствително намаля. Безпокоеше го и това, че не можеше да обсъди с никого набелязания нов курс на лечение. Ако разкриеше някому замисъла си, това би означавало понижение. Заемеше ли се с неговото изпълнение и болният умреше, това би означавало уволнение.
Конуей отново се приближи към пациента и включи транслатора. Той предварително знаеше каква ще бъде реакцията му и може би това, което се канеше да направи, бе акт на жестокост, но той трябваше да се убеди в правотата на теорията си. Той каза:
— Не се тревожете, млади приятелю, ей сега ще възвърнем предишния ви вид…
Реакцията на пациента бе толкова бурна, че д-р Приликла, комуто се предаваха с пълна сила чувствата на пациента, се видя принуден да напусне стаята.