Едва тогава Конуей взе окончателно решение.
През следващите три дни Конуей редовно посещаваше болния. Отбелязваше акуратно темповете на растежа на плътната влакнеста кора, която вече покриваше две трети от тялото на пациента. Нямаше съмнение, че тя не само се разпространяваше бързо, но ставаше все по-плътна. Той направи биопсия и изпрати материала в патологичната лаборатория, откъдето отговориха, че пациентът страда от особена и изключително злокачествена форма на рак на кожата и питаха какво ще предприемат — радиоактивна терапия или хирургическа интервенция. Конуей отговори, че и едното, и другото крият опасност за живота на пациента.
През тези три дни Конуей направи решителна крачка — издаде заповед никой, който се свързва с пациента посредством транслатора, да не утешава болния. Съществото бе вече пострадало достатъчно много от тази форма на доброжелателна глупост. Ако Конуей имаше право да забрани достъпа в отделението за всички освен за себе си, Кърсед и Приликла, той щеше да го стори без колебание.
През по-голямата част от времето Конуей убеждаваше само себе си, че постъпва правилно.
От деня на консилиума той съзнателно избягваше д-р Манън. Не искаше старият му приятел да обсъжда с него развитието на болестта, защото Манън бе достатъчно умен, за да се остави да го подведат, а Конуей дори и на него не можеше да каже истината. Най-доброто разрешение бе капитан Съмърфийлд да има достатъчно работа на кораба, за да не може да мисли за друго нещо, O’Мара и Скемптън да забравят за съществуването на Конуей, а Манън да не си пъха носа в чуждите работи.
Но толкова хубави неща не се случваха обикновено.
Когато на петия ден Конуей направи второто си сутрешно посещение в отделението, той завари д-р Манън, който го очакваше. По всички правила Манън го помоли за разрешение да види пациента. Когато приключи с тази формалност, той каза:
— Вижте какво, нагли младежо, дойде ми до гуша всеки път, когато ме срещнете, да ви виждам как си забивате носа в земята или го вдигате към тавана. Ако нямах кожа, дебела като на тралт, сигурно щях да се засегна от това. Знам, че новоизлюпените Старши терапевти малко се престарават през първите няколко седмици, но вашето поведение минава границите на приличието.
Той вдигна ръка и преди Конуей да успее да заговори, продължи:
— Приемам вашите извинения. А сега да преминем към работа. Разговарях с Приликла и с момчетата от Патологията. Те ми казаха, че образуванието вече е покрило цялото тяло, че то не пропуска рентгеновите лъчи, така че за разположението и функционирането на вътрешните органи сега можем само да гадаем. Оказва се, че не можете да прибегнете и до упойка при една евентуална операция, защото ще парализирате пипалата, а това може да спре сърцето. От друга страна, ако тези пипала непрекъснато се размахват, вие няма да сте в състояние да оперирате. В същото време пациентът слабее и ще продължава да слабее, ако не го нахраните, но вие не можете да направите това, докато не освободите устата му. И за да бъдем изчерпателни, последните изследвания показват, че отокът не само че се разпростира много бързо, но и става все по-плътен, а от това следва, че ако не оперирате незабавно, устата напълно ще се срасне с опашката. В общи линии това е положението, нали така?
Конуей кимна. Манън си пое дълбоко въздух и продължи:
— Да допуснем, че вие ампутирате пипалата и отстраните отока от главата и опашката, като замените кожата с подходящ синтетичен материал. Когато пациентът започне да се храни и укрепне достатъчно, можете да повторите операцията и върху останалите участъци от тялото. Признавам, че начинът е твърде драстичен, но при създалите си обстоятелства той е единственият, по който можете да спасите живота на пациента. Освен това винаги има възможност за успешно присаждане или протезиране…
— Не! — извика Конуей и по начина, по който го погледна Манън, разбра, че е пребледнял. Ако теорията му бе правилна, то всяка операция на този стадий щеше да бъде съдбоносна. Ако ли не, ако пациентът се окажеше такъв, какъвто изглеждаше на пръв поглед — злобен, крив и непреодолимо враждебен, — и ако другарите му дойдеха да го потърсят…
Конуей се поуспокои и каза:
— Да допуснем, че ваш приятел с тежко кожно заболяване попадне в ръцете на някакъв чуждопланетен лекар и единственото нещо, което този доктор може да измисли, е да го одере жив и да му отреже ръцете и краката. Когато го намерите в такова състояние, вие ще се ядосате. Дори да предположим, че сте цивилизован, търпелив и склонен към компромиси — качества, които още не можем да припишем на нашия пациент, — осмелявам се да предположа, че това ще ви накара да излезете от кожата си.