— Не можете да правите такива сравнения — разпалено възрази Манън. — В някои случаи се налага и да рискуваме. Това е един от тези случаи.
— Не! — повтори още веднъж Конуей.
— Може би имате някакво по-добро предложение?
Забавяйки отговора си, Конуей внимателно подбираше думите си:
— Имам една идея, но засега не искам да я обсъждаме. Ако успея с нея, вие ще бъдете първият, който ще узнае това. Ако не успея, вие и без друго ще узнаете. Всички ще узнаят.
Манън помръдна рамене и си тръгна. Спря се на вратата и каза:
— Независимо от това какво правите, то сигурно е нещо много сериозно, щом го държите в тайна. Но запомнете едно, ако се заемем двамата със случая и се провалим, ще делим вината наполовина…
„Това се казва истински приятел“ — помисли си Конуей. За миг се изкуши да му разкаже всичко. Но д-р Манън бе любопитен, добър и много способен Старши терапевт, който винаги бе гледал и винаги щеше да гледа много сериозно на професията си на лечител, макар че често се шегуваше на тази тема. Той едва ли можеше да направи това, за което щеше да го помоли Конуей, и едва ли щеше да го запази в тайна, ако Конуей се заловеше да го направи.
Конуей със съжаление поклати глава.
VI
Когато Манън си отиде, Конуей се върна при пациента. Външно съществото все още приличаше на поничка, помисли си той, но поничка, която бе сбръчкана и изсъхнала като изкопаема вкаменелост. Трудно му беше да повярва, че от приемането на пациента бе изминала едва една седмица. Петте чифта пипала, които вече бяха обхванати от отока, стърчаха под различни ъгли от тялото и приличаха на изсъхнали клони от мъртво дърво. Осъзнавайки, че отокът ще покрие дихателните отвърстия, Конуей бе поставил в тях тръбички, които осигуряваха нормално дишане. Тръбичките успешно изпълняваха предназначението си, но въпреки това дишането бе станало по-бавно и повърхностно. Прослушването със стетоскопа показа, че ударите на сърцето са вече по-слаби, но са станали по-чести.
Обзе го нерешителност.
Защо това не бе обикновен пациент, помисли си с яд Конуей, пациент, когото открито можеш да лекуваш и свободно да обсъждаш курса на лечението му? Но положението се усложняваше и от това, че болният бе представител на напреднала и вероятно враждебна раса и Конуей не можеше да се довери на някого, без да рискува да го отстранят от случая, преди да докаже теорията си. Освен това току-виж се оказало, че теорията му е изцяло погрешна. Можеше да се окаже, че той бавно и сигурно убиваше пациента си.
Като нанесе пулса и честотата на дишането в картона на болния, Конуей реши, че е време да увеличи посещенията си при пациента, и ги насрочи в часове, когато Приликла, зает напоследък в Детско отделение, можеше да го съпровожда.
Кърсед го наблюдаваше внимателно, докато той напускаше отделението, и с козината й ставаха странни неща. Конуей не си направи труда да предупреди сестрата да държи в тайна заниманията му с пациента, защото това би означавало да я подтикне само към повече клюки. Той и без това се бе вече превърнал в злободневна тема за разговор сред медицинския персонал и бе забелязал известно охладняване в поведението на някои старши сестри от сектора. Но с малко повече късмет началниците му нямаше да разберат за заниманията му поне още няколко дни.
Три часа по-късно той се върна в 310 В заедно с д-р Приликла. Отново провери пулса и дишането, докато ЖЛНО се занимаваше с емоционалните реакции на пациента.
— Болният е много отпаднал — докладва Приликла замислено. — Все още дава признаци за живот, но толкова слаби, че можем да го смятаме в безсъзнание. Като се имат предвид почти недоловимото дишане и слабият учестен пулс… — Мисълта за смърт беше непоносима за един емпат и чувствителното малко същество не намери сили у себе си да довърши изречението.
— Само като си помисля на какви изпитания трябваше да го подложим — разсъждаваше на глас Конуей. — То не можеше да се храни и ние го принудихме да изразходва запасите си от сила, от които ще има огромна нужда. Но трябваше да се защищава…
— Но защо? Нали ние само се опитвахме да помогнем на пациента?
— Несъмнено — отвърна Конуей с хаплив саркастичен тон, за който предварително бе убеден, че няма да бъде предаден от транслатора. Той тъкмо се канеше да продължи прегледа, когато неочаквано го прекъснаха.
Съществото, чието огромно туловище с труд се провря през вратата на отделението, беше тралт, биологична класификация ЕЖЛИ. В очите на Конуей всички тралти поразително си приличаха, но този тралт той познаваше добре. Това не беше кой да е, а сам Торнастър, Главният диагностик на Патологията.