В продължение на два часа те прислушваха и наблюдаваха внимателно болния, но в състоянието му не се забелязваше никаква промяна. По едно време Конуей остави пациента на грижите на Приликла и Кърсед, за да се опита да се свърже с полковник Скемптън. Отговориха му, че полковникът е напуснал Болницата спешно преди три дни, като е оставил координатите си, но че в надмеждузвездните разстояния е невъзможно да се установи връзка с кораб, докато той е в движение. Съжаляваха, но можеха да предадат съобщението на Конуей едва когато полковникът стигне до местоназначението си.
Беше вече много късно да предотврати установяването на контакт с колонистите. Единственото, което можеше да направи сега, бе да „излекува“ пациента.
Ако получеше разрешение…
Стенният говорител се окашля и заговори:
— Доктор Конуей, незабавно идете в кабинета на майор O’Мара.
Конуей си помисли с горчивина, че Торнастър не си е губил времето напразно и е успял да направи оплакване срещу него. В този момент Приликла каза:
— Дишането почти изчезна. Пулсът е неравномерен.
Конуей включи комуникатора и извика в микрофона:
— Обажда се Конуей. Кажете на O’Мара, че съм зает! — след това се обърна към Приликла: — Прав сте. Какво е емоционалното състояние?
— По време на колебанията в пулса емоционалното излъчване се усили. Сега отново е в рамките на нормалното. Организмът продължава да отслабва.
— Добре. Бъдете нащрек.
Конуей взе проба от въздуха от едно от дихателните отвърствия и я пусна в анализатора. Дори като се вземеше под внимание повърхностното дишане на пациента, резултатът, както и другите, получени през последните дванадесет часа, не оставяше никакво съмнение. Конуей се почувствува малко по-уверен.
— Дишането почти изчезна — обади се Приликла. Преди Конуей да отговори, O’Мара нахлу в стаята.
Като се спря на шест инча от Конуей, той заговори със заплашително спокоен глас.
— И с какво по-точно сте зает, докторе?
Конуей едва го свърташе от нетърпение.
— Вашата работа не може ли да почака? — запита той умолително.
— Не.
Конуей знаеше, че няма да може да се отърве от психолога, без да му даде някакво обяснение за поведението си напоследък, а много му се искаше да не бъде обезпокояван през следващия час. Той отиде бързо при пациента и през рамо разказа с няколко думи на O’Мара за своите съображения относно чуждопланетната космическа линейка и колонизираната планета, от която бе излетяла. Накрая се обърна с молба към психолога да се свърже със Скемптън и да му нареди да отложи установяването на първия си контакт, докато не се изясни състоянието на болния.
— Значи от една седмица вие сте знаели всичко това и не сте ни казали — рече замислено O’Мара. — Сега разбирам кои са причините да искате да запазите всичко в тайна. Но Мониторите и друг път са установявали първоначален контакт и са се справяли с това съвсем прилично. Ние разполагаме с хора, които са специално обучени за тази цел. Вие обаче сте действували като щраус — скрили сте главата си с надеждата, че проблемът ще се разреши от само себе си. Но този проблем се отнася до една напреднала цивилизация, която е в състояние да преодолява междугалактическото пространство, а този факт е твърде значим, за да го пренебрегнем. Такъв проблем трябва да се реши бързо и положително. В идеалния случай ние можем да засвидетелствуваме добрите си чувства, като им върнем оцелелия жив и здрав…
Гласът на O’Мара премина в гневен шепот и той се приближи така близко, че Конуей почти усещаше дъха му в тила си.
— А това ни връща отново към въпроса за пациента, съществото, което вие би трябвало да лекувате. Погледнете ме, Конуей!
Конуей се обърна, за да се увери, че Приликла продължава да наблюдава внимателно пациента. Той гневно се учудваше защо нещата изведнъж се объркаха, вместо да се развият спокойно и последователно.
— При първия преглед — продължи спокойно O’Мара — вие избягахте в стаята си, преди да сте направили и крачка напред. Това ми изглеждаше като професионална уплаха, но бях склонен да ви оправдая. По-късно д-р Манън ви предложи курс на лечение, който макар и драстичен, бе не само единственият допустим, но и определено показаният за състоянието на пациента. Вие отказахте да предприемете каквото и да било. Патолозите разработиха препарат, който може да излекува пациента само за няколко часа, вие не пожелахте да използвате и това средство!
— Обикновено аз не давам ухо на слухове и клюки в Болницата — продължи O’Мара вече по-силно, — но когато те станат настойчиви и се разпространяват нашироко, особено сред сестринския персонал, а сестрите обикновено знаят за какво говорят, тогава аз ги вземам под внимание. Стана ми напълно ясно, че въпреки постоянното наблюдение върху пациента, честите прегледи и многобройните образци, които изпращате в патологичната лаборатория, вие не сте направили абсолютно нищо повече за пациента. А той е умирал, докато вие сте се престрували, че го лекувате. Вие така много сте се страхували от провал, че не сте могли да вземете и най-простото решение…