— Не — възпротиви се Конуей. Обвинението на O’Мара го засегна, макар че бе изградено на неточна информация. А много по-неприятно от думите бе изражението на лицето на майора — изражение на гняв, презрение и болка от това, че някой, комуто си вярвал и като на специалист, и като на приятел, те е разочаровал така дълбоко. O’Мара обвиняваше за станалото и себе си наравно с Конуей.
— Предпазливостта може да доведе и до задънена улица, докторе — каза почти тъжно O’Мара. — Понякога човек трябва да бъде смел. Ако е необходимо да се вземе рисковано решение — трябва да го вземете и да го отстоявате независимо какво…
— А какво по дяволите — запита Конуей яростно — мислите, че правя?
— Нищо — изкрещя O’Мара. — Абсолютно нищо!
— Правилно! — извика Конуей в отговор.
— Дишането спря — каза тихо Приликла.
Конуей се обърна към пациента и натисна копчето на звънеца за Кърсед. После попита:
— Сърдечна дейност? Мозъчна?
— Пулсът се ускорява. Емоционалното излъчване постепенно се усилва.
Кърсед пристигна и Конуей започна да дава указания. Бяха му нужни инструменти от съседната операционна зала ГБЛЕ и той уточни какво точно му е необходимо. Нямаше да има никакви асептични процедури, нито упойка. Бяха му нужни само голям брой от режещи инструменти. Сестрата изчезна и Конуей се обади в Патологията. Попита какъв коагулант могат да препоръчат за пациента в случай, че е необходима по-продължителна хирургическа интервенция. Отговориха му, че разполагат с такъв и обещаха да му го изпратят след няколко минути. Когато се отстрани от комуникатора O’Мара заговори:
— Цялата тази бурна дейност и показност не доказват нищо. Пациентът престана да диша. Ако все още не е умрял, той всеки миг може да направи това. И за всичко сте виновен вие, докторе. Бог да ви е на помощ, защото тук няма кой да ви помогне.
Конуей поклати глава.
— За съжаление сте прав, но се надявам, че той няма да умре — каза той. — Сега не мога да ви обясня, но можете да ми помогнете, като се свържете със Скемптън и го помолите да не бърза в установяването на контакт с колонистите. Необходимо ми е време, но точно колко — и аз самият не зная.
— Не знаете кога точно ще вдигнете ръце от случая — рече ядосано O’Мара, но въпреки това отиде до комуникатора. Докато уреждаше връзката, Кърсед влезе в стаята, тикайки количка с инструменти. Конуей разположи количката близо до пациента и каза през рамо на O’Мара:
— Ето нещо, върху което можете да помислите. През последните дванадест часа от дробовете на пациента излизаше съвсем чист въздух. Пациентът дишаше, но не променяше състава на въздуха в организма си…
Той се наведе бързо, нагласи стетоскопа си и се заслуша. Сърдечните тонове бяха малко учестени, помисли си той, и по-отчетливи. Пулсът обаче оставаше неравномерен. Звуците, които долитаха през дебелата почти непроницаема кора, бяха усилени и деформирани. Конуей не можеше да определи точно дали това беше биенето на сърцето, или се дължеше на други някакви органични движения. Това го тревожеше, защото не знаеше кое е нормално за пациент в такова положение. Освен това болният се е намирал на борда на космическа линейка, което означава, че е имал някакво заболяване в добавка към сегашното си състояние…
— Какво си бъбрите? — намеси се грубо O’Мара и Конуей разбра, че е разсъждавал на глас. — Да не би да искате да кажете, че пациентът не е болен!…
Конуей разсеяно отговори:
— Преди раждане една майка може да страда, но това не значи, че е болна…
Искаше му се да знае повече за процесите в организма на пациента. Ако ушите на съществото не бяха напълно покрити от отока, той би могъл отново да опита с транслатора. Всичките тези шумове сигурно означаваха нещо.
— Конуей! — започна O’Мара и пое така шумно въздух, че това можеше да се чуе из цялото отделение. После се опита да заговори с нормален тон. — Свързах се с кораба на Скемптън. Те вече са стигнали планетата и са установили контакт с колонистите. Отидоха да повикат полковника… — Той направи пауза и добави: — Ще увелича звука, че да можете да чувате какво казва.