Така отпразнували тържествено брака си.
Нямало свидетели, нямало други рибояди, които да се зарадват, че са подходяща двойка и че танцуват толкова хубаво. Във филма, прожектиран от Мери Хепбърн в училище, същият, който според Боби Кинг щели да харесат госпожа Онасис и Рудолф Нуреев, ако го гледали по образователния канал, единствените свидетели били членовете на снимачния екип, притежаващи големи мозъци.
Названието на филма било „Насочени към небето“, понеже учените с големите мозъци нарекли така мига, когато клюновете на двете птици се изпъвали в посока, противоположна на земното притегляне.
А госпожа Онасис толкова се развълнувала от филма, че на другата сутрин накарала секретарката си да се обади на Боби Кинг и да попита дали още е възможно да се запазят два апартамента на главната палуба на „Баиа де Дарвин“ за „Най-голямото пътешествие сред природата през двайсети век“.
20.
Учениците, които написвали есе или малко стихотворение за този брачен танц, получавали специална похвала от Мери Хепбърн. Поне половината от тях съчинявали нещо, а половината от тази половина възприемали танца като доказателство, че птиците възхваляват Бога. Останалите пишели какво ли не. Един ученик донесъл стихотворение, което Мери Хепбърн не забравила до края на дните си и го вложила в „Мандаракс“. Ученикът се казвал Ноубъл Клагът и загинал във Виетнамската война, но стихотворението му останало в „Мандаракс“ заедно с произведения от най-великите писатели, живели на Земята. Ето какво написал Клагът:
Имало ученици, които искали разрешение да пишат за някоя друга от галапагоските твари, и като добра учителка Мери естествено им го позволявала. Любимата алтернатива били тормозещите рибоядите грабливи едри птици, наречени фрегати. Тези събратя на Джеймс Уейт от пернатото царство се хранели с рибата, уловена от синеногите рибояди, и строели гнезда с материал, откраднат от техните гнезда. Винаги се намирал някой, на когото това се виждало забавно, и този ученик непременно бил от мъжки пол.
Още един уникален физически белег на мъжките фрегати задължително привличал вниманието на незрелите мъжки човешки индивиди, защото приличал на ерекцията на собствените им полови органи. В размножителния период всяка мъжка птица се опитвала да привлече вниманието на женската, като издувала като балон яркочервената кожа на гушата си. През размножителния период един птичи пазар, погледнат от въздуха, приличал на голямо празненство за човешки деца, където всяко дете има червен балон. Островите били плътно покрити от мъжките птици, наклонили назад глави и издули до пръсване препоръчващите ги за съпрузи гуши, докато женските кръжали в небето.
После една по една женските се спускали надолу, избрали някой от червените балони.
Винаги, след като Мери Хепбърн прожектирала филма за фрегатите, щом вдигнели щорите и запалели лампите, отново някой ученик, а не ученичка, понякога с клиничен интерес, друг път с насмешка или пък с горчивина, непременно задавал един въпрос, криеш, омраза и страх от жените: „А женските винаги ли гледат да изберат най-големите балони?“
Мери имала готов отговор, неизменен и повтарящ се дума по дума, сякаш бил цитат, изписан от „Мандаракс“: „За да узнаем дали е така, би трябвало да интервюираме женските, а доколкото ми е известно, досега това не било правено. Някои хора обаче са посветили живота си да изучават фрегатите и според тях женските всъщност избират онези червени балони, които бележат най-добрите места за гнездене. Разбирате, че след като целта е да се оцелее, това изглежда смислено… Този въпрос ни връща към истински загадъчното тайнство на брачния танц, изпълняван от синеногите рибояди, защото той изглежда няма никаква връзка с оцеляването на поколенията, с гнезденето или с храненето. С какво може да е свързан тогава? Бихме ли се осмелили да наречем това «религия»? Или, ако не ни достигне смелост, да го определим като «изкуство»? Искам да чуя мнението ви.“