— Така е — промърморих аз. — Само не падай духом, Елдъбъри, и ще видим какво може да направи за теб чичо ти Джордж.
Това очевидно бе случай за Азазел, затова мобилизирах малкия си приятел. Той прилича досущ на двусантиметрова версия на дявол с всичките му атрибути — мънички, недоразвити напълно рогца и дълга, островърха опашчица.
Както обикновено той бе в лошо настроение и настояваше да ми губи времето, като ми разкаже с доста отегчителни подробности какви са причините за това. Изглежда се е занимавал с някаква артистична дейност или трябва да е била такава според стандартите на неговия абсурден свят, защото въпреки че ми я описа в пълни подробности, не можах да схвана нищо. Така или иначе, заниманията му не били одобрени от критиците. Бих казал, че те са едни и същи навсякъде — нищожни и злобни.
В това отношение, струва ми се, трябва да си благодарен, че критиците на Земята имат макар и само капка почтеност. Ако на Азазел може да се вярва, това, което критиците казали по негов адрес, е далеч по-лошо от всичко, което някой е казвал по твой. И най-мекото определение, което използвали те, направо плаче за бой с камшик. Твоите вайкания, които така ми напомниха неговите, ме подсетиха за тази история.
С голям труд успях да възпра ругатните му дотолкова, че да мога да пробутам молбата си да вдъхне живот на една статуя. Той започна да кряска толкова силно, че ме заболяха ушите.
— Да превърна материал, изграден на базата на силикатите, в живо същество от плът и кръв? Защо по-добре не ме помолиш да ти построя планета от изпражнения, та да ти кажа браво! Как мога да превърна камъка в жива плът?
— Сигурно ще намериш начин о, най-могъщи! — казах аз. — Помисли само, че ако се справиш с тази непосилна задача, можеш да съобщиш за постижението си в твоя свят и да видим тогава дали критиците няма да се чувстват като стадо глупави магарета?
— Те са далеч по-лоши от стадо глупави магарета — отвърна Азазел. — Ако се чувстваха като глупави магарета, това би повишило цената им извънредно много. Такова чувство направо би ги ласкало. Искам да се чувстват като глутница тапири.
— Правилно. Точно така ще се чувстват. Всичко, което трябва да направиш, е да превърнеш студения и твърд камък в топла и мека плът. Най-вече мека. Една млада дама, за която имам високо мнение, иска да прегръща статуята и да усеща меката, еластична плът под пръстите си. Едва ли ще е чак толкова трудно. Статуята е идеален образ на човешко същество и ти просто трябва да я напълниш с мускули, кръвоносни съдове, органи и нерви, да я покриеш с кожа и — готово!
— Само да я напълня с всичко това, а? Нищо повече, така ли?
— Но помисли си само! Ще накараш критиците да се почувстват като стадо тапири.
— Хм. Така значи. Знаеш ли на какво смърдят тапирите?
— Не знам, но не ми казвай. Освен това можеш да ме ползваш за модел.
— Модел-котел — изримува заядливо Азазел. (Не знам от къде му хрумват такива сравнения.) — Знаеш ли колко е сложен даже най-недоразвитият човешки мозък?
— Виж какво — успокоих го аз, — не трябва да се задълбочаваш много с мозъка. Елдъбъри е простовато момиче и това, което иска от статуята, няма много общо с мозъка. Поне така си мисля.
— Ще трябва да ми покажеш статуята и да ме оставиш да обмисля случая.
— Непременно. Но помни! Направи така, че тя да оживее докато сме там и наблюдаваме и се погрижи статуята да е ужасно силно влюбена в Елдъбъри.
— Любовта е лесна работа. Това е само въпрос на подреждане на хормоните.
На следващия ден направих така, че Елдъбъри да ме покани отново да погледам статуята. Азазел бе скрит в джоба на ризата ми. Той надзърташе оттам и издаваше слаби, но пронизителни пръхтящи звуци. За щастие Елдъбъри не виждаше нищо друго освен любимия Ханк. В този момент не би забелязала и двайсет дявола около себе си, пък били те и в естествен ръст.
— Е? — попитах по-късно Азазел.
— Ще се опитам да свърша работата. Ще го натъпча с органи, като ползвам за модел теб. Надявам се, че си нормален представител на противната си нисша порода?
— Повече от нормален — отвърнах надменно. — Аз съм изтъкнат образец — еталон на човешкия род.
— Чудесно тогава. Тя ще има статуята си от мека, топла, туптяща плът и кръв. Ще трябва да изчака до утре по обяд — по вашето време. Не мога да пришпорвам нещата.
— Разбирам. Ще те чакаме.
На следващата утрин телефонирах на Елдъбъри.