— Ъ-ъ. Там няма да се върна. По-добре ме остави направо тук.
— Значи, ако не е Ориндж, ще е някъде другаде. Но оставаш с мен, докато стигнем в Тексас. Ония мъже ще те търсят. Ще искат да разберат какво се е случило. Знаеш ли какво означава това?
По начина, по който потъна в седалката, се досетих, че е започнала да схваща колко различни бяха нещата сега.
— Оф…
Случайни фарове осветиха лицето й и очите й блеснаха като калното мочурище под нас. Тя загриза устната си, сякаш кроеше нещо.
— Тогава хайде да заминем някъде заедно — каза.
— Как така?
Извърна се настрана и внезапно се оживи, кръстоса крака на седалката, полата й се вдигна малко нагоре и разкри стройни бедра.
— Виж… Ти нали преди малко разправяше, че бягаш? И аз бягам. Нали така каза, а? Ние с тебе сме земляци, пич. Защо просто не избягаме за малко заедно, да видим как ще потръгне?
Припари ми на тила и в гърлото ми заседна буца, но не се издадох. Погледнах краката й, русата й коса, подстригана на тила и навита на пухкави къдри, разделена на път и обрамчила лицето й — лице с остри, птичи черти, с големи очи, чийто цвят все още не можех да определя. Беше се гримирала наново и пак беше прекалила със спиралата — опит да изглежда по-възрастна сигурно, но с гъсто слепените мигли още повече приличаше на дете.
Навярно беше от ония провинциални коконки, които пощуряваха, ако няма мъж наоколо.
— Само предлагам — каза тя, свеждайки очи. — В момента ще се чувствам много по-незастрашена, ако мога да поостана малко с тебе.
Поклатих глава.
— В никакъв случай. Боже! Не. Къде според теб да отидем?
— Не знам — сви рамене тя. — Някъде из Залива? Някъде, където има плажове? В Корпъс може би? Или какво ще кажеш да отцепим чак на запад? А? Калифорния. — Тя се ухили, а аз се подразних — говореше, все едно заминавахме на почивка.
— Колко пари имаш? — попитах.
Тя си прибра усмивката.
— Аз ли? От нула до никакви.
— Уха!… - възкликнах.
Тя изпъчи гърди.
— Мислиш си, че искам твоите пари ли бе, каубой? Аз мога самичка и банка да си отворя! Имах си пари, ама са там. В Ню Орлиънс. Не си ме питал дали имам нужда да мина през къщи. Ти си тоя, дето ме отвлече. — Тя скръсти ръце и се навъси: признак на онази тъпа, злобна гордост, натрупана в тежки години. — Притрябвали са ми гадните ти пари!
— Тогава и аз не ти трябвам, Роки. Много по-лесно би могла да изчезнеш, ако не си вързана с мен.
— Да, бе, да изчезна. — Тя размести крака и пак се обърна към предното стъкло. — Не знам. Никак не ми се остава сама, ясно? Точно сега… Като се има предвид всичко, де… не искам да съм сама. Ясно?
Червени светлини изригнаха в огледалото ми за обратно виждане и разцепиха нощта като изстрел, като писък. Сирени. Тя хлъцна.
— Всичко е наред — казах, но сърцето ми щеше да се пръсне в гърдите. Спрях радиото, ударих спирачки и отбих встрани от пътя. Тя придърпа чантата си в скута и я стисна с две ръце.
— Не им се оставяй да ни арестуват — каза и гласът й не прозвуча нито тихо, нито уплашено, а твърдо и безкомпромисно. — Не им се оставяй, пич.
Но щом спрях до банкета, ченгето профуча край нас с вой и присвятвания и това бе една от най-красивите гледки, които са виждали очите ми: как светлините на ченгето примигват и се смаляват ли, смаляват в далечината.
После единствен звук остана дъхът ни. Ръцете й пуснаха чантата и се разсмяхме. Смехът й беше писклив и истеричен, а устата й зейна като капандура. Изчаках светлините на ченгето да се стопят в тъмното, а после изкарах пикапа на пътя.
Возехме се мълчаливо.
— Няма основателна причина да не се делим — обадих се и наистина не знаех защо отново повдигнах темата.
Осъзнах по-късно, че всъщност съм искал да ме убеди, да ми даде довод. Сякаш някаква погубена част от мен видя шанс да се прероди.
— Какво ще кажеш за… де да знам… солидарност? Сега сме като съучастници в престъпление.
— Престъпленията ни са съвсем различни.
— Все тая. — Тя се обърна към прозореца и скръсти ръце. Беше приключила с опитите да ме навие, но може би само защото разбра, че съм лесен.
— Кажи ми защо не искаш да отидеш в Ориндж? — казах.
Тя вирна брадичка и заяви:
— За това не се кахъри, имам си причини.
— Семейството ти там ли е още?
Тя завъртя очи и въздъхна:
— Някои от тях.
— И не можеш да отидеш при тях?
— Не сме близки. Ясно? — Тя притисна чантата до корема си и засмука долната си устна.