— Може и да не стане.
— Виждал ли си го как изглежда по новините?
В този момент през стъклената врата влиза Леон и камбанките звънват.
— Извинете за закъснението — казва той. — Кой тук изплаща издръжка?
— Моля те, обърни табелата — отвръща Роджър и Леон се врътва да я обърне с надписа „ОТВОРЕНО“ навън. Когато се доближава, Роджър му казва:
— Мислех, че бившата ти се е омъжила.
— Не е за мен. На някой от вас, момчета, май ще му връчват призовка.
— Какво? — пита Ерол.
Леон се обляга на тезгяха с поничките и изпъва крака, наслаждава се на мига, докато задържа информацията.
— Един тип вънка наблюдава заведението. Паркирал е отсреща на паркинга. Видях го, докато идвах насам по шосето.
Надигам се, а Сейдж ме следва до прозореца.
— Гузната съвест — кимва към мен Леон.
През прозореца в далечния заден край на паркинга виждам самотен черен „Ягуар“. Вътре седи мъж със слънчеви очила и неприкрито зяпа мястото. Няма какво друго да наблюдава по това време.
— Какво има? — пита Роджър.
Дръпвам се назад.
— Той е прав. Оня тип наблюдава мястото. — Отивам при тезгяха и си вземам торбата с раците.
— Какво те прихваща? — пита Леон.
— Нищо. Днес трябва да тръгвам рано — казвам. — Ще боядисвам къщата на шефа, ще я дава под наем.
— Изцъквам с език на Сейдж, тя си взема играчката от балатума и размахва опашка в краката ми.
Всички погледи гледат към мен.
— Ураганът сигурно ще връхлети до няколко дни — казва Ерол, — а той ще си боядисва къщата? Свивам рамене, подминавам тезгяха и влизам в кухнята. Главата ми пулсира, бележката на Сесил пари в мислите ми.
— Ама къде отиваш? — вика Роджър зад мен.
Вече подтичвам, излизам през двойната врата и подвиквам след себе си:
— Излизам през задния вход!
Когато се показвам на алеята зад „Най-хубавите понички“, сърцето ми тупа като обезумяло, но почвам да драпам нагоре по пясъчната дига, която отделя съседния бизнеспарк. Дъхът ми хрипти в топлия въздух. Спомням си как преди двайсет години излязох с куцане от бара на Стан Птитко и хукнах през полето, а зад мен се надигнаха викове, и как се задавих със собствения си език. Внушавам си, че нямам причина да мисля, че човекът в ягуара преследва точно мен, но въпреки това се боя да погледна през рамо.
Не знам как да се справя с параноята си. Да остана или да бягам?
Заради Роки ми се ще да остана.
ТРИ
Далече от големите градове Тексас се превърна в зелена пустиня, целяща да смачка всеки със своята необятност — гиганско дуло, заредено с небе. Момичетата зяпаха, сякаш присъстваха на спектакъл с фойерверки.
В южна посока шосе 45 водеше към северния бряг на острова: препълнено пристанище с лодки във всички цветове на дъгата, риболовни траулери, чиито мрежи висяха от крановете им като мъх от кипариси; бродяги, които се валяха в сенките на палми и телефонни стълбове. Палмовите дървета бяха с орязани листа и приличаха на изгризани гигантски ребра, забити в пръстта. Мършаво куче със сплъстена козина куцукаше по тротоара в тръс, може би тръгнало към остров Пеликан. Тийнейджърки в оскъдни бански от две части седяха по капаците на колите, слънцето блестеше по зъбите им и по хромираните решетки, блестеше по капачките от бутилки, пръснати около автомобилните гуми, и по сплесканите кутии от бира, стъпкани по асфалта. По-големите типове се тълпяха около тях и си подаваха кенове „Хайлайф“ или „Лоун стар“.
Заливът бе тъмносин и опръскан с напалм от километричното слънце, висящо над него. Въздухът, напластен, преуголемяваше слънцето и го посичаше на остриета. Всички имаха щамповани монетки в слънчевите си очила.
Момичета по бикини караха ролери по крайбрежната алея; група скейтбордисти рикошираха с дрънчене от бордюрите и предпазните парапети. Плажни топки хвърчаха и отскачаха в сенките на курортите по крайбрежната линия. Човек можеше да подуши мириса на откритите рибни пазари — с кошниците скариди и варената лангуста с пипер — където грохнали плажни псета тършуваха под масите за черва и черупки.
Следи от историята: стари испански църкви, спичащи се в жегата; бял камък й розови тухли, кирпич, мазилка; тримачтов кораб от 19-ти век, окичен с фалшива гордост, в Пристанищния музей.
Тук човек би могъл да си уреди бъдещето. Да захвърли спомените си в бялата светлина на Залива като листа в огъня.
Момиченцето, зяпнало с уста, бе прилепило ръце за стъклото. То прошепна, сякаш бе тайна:
— Какво е това?
Роки прошушна в ухото му:
— Това е морето, бебчо.