Роки беше излязла от стаята, както и хлапакът от номер 8. Имаше дълга рижа коса и беше малко като изскочил от книга, един такъв крехък, а скъсаните му джинси и рокерските ботуши, които беше надянал, изглеждаха катастрофално не на място.
Заговориха се, облегнати на стената до стаите, той каза нещо на Роки и тя се усмихна. Беше по сива фланелка с дълги ръкави, пъхнал ръце в джобовете си. Тесните му рамене бяха леко прегърбени.
Видя, че го гледам и махна. Роки като че се нервира.
Бащата от стая номер 2 излезе навън. Затвори след себе си — беше открехнал вратата колкото да се изхлузи. Докато оглеждаше кльопачката, се облиза.
Застана до скарата и измери с поглед всички наоколо.
— Овъртаме се за кюфтета като прегладнели песове, а? — заяви той, без да се обръща конкретно към никого, огледа се в очакване на някаква реакция и когато такава не последва, се опита да си придаде замислен вид.
— Аз съм Трей — представи ми се червенокосото момче, подаде ръка и очите, хлътнали в тънки сиви джобове, примигаха. Роки взе една от бирите ми и пийна.
Ръкувах се с момчето.
— Трей Джоунс — каза той, погледът му се стрелна към ръцете ми, после пак ме погледна в очите и сякаш искаше да каже още нещо. Толкова беше слабичък — чак ми се струваше, че блузката му го тегли надолу. — Повечето хора ми казват Убиеца — додаде той.
— Разбира се — казах.
Бащата взе следващите три хамбургера. Понечих да кажа нещо, но като видях, че ги носи към стаята, се зарадвах, че си тръгна, и замълчах.
Беше ги струпал в една чиния и ни изгледа през рамо, докато вървеше към стаята си и я отключваше; погледна повторно към мен, докато се мушеше, открехвайки отново вратата само педя, колкото да се провре вътре.
Трей Джоунс продължаваше да стои до мен.
— Видя ли хлапетата на тоя дъртак вътре? Май от доста време не са си дояждали.
Кимнах. Роки седна на стъпалото и загледа възрастните дами, които си говореха с Тифани.
Той извади пакет ментолови цигари и ми предложи една. Отказах. Запали я сам и каза:
— Ти къде си лежал, брато?
— Какво?
— Спокойно, пич. Винаги различавам затворниците по рождение. Начинът, по който си ядеше надениците, пич. — Той се подсмихна. — Нали разбираш?
Извадих цигара.
— Никъде.
— Да, бе. Добре. — Той кимна и ми поднесе огънче. Ноктите му бяха изгризани до дъно, ръкавите — издърпани върху тънките китки. Предположих, че има белези от спринцовки по ръцете. — Мен ме окошариха в Роуън, Оклахома — каза той. — Бъди добър към себе си и си стой на юг.
— На колко години си?
— През март направих двайсет и шест.
— Какво си търсил в Роуън?
— Ами… — Той вдигна рамене и дръпна от цигарата. — Бях там по една работа за един тип, с когото бяхме комбина. Партньорът ми. Добре се справяхме, ама в един бар се набутал баш във въргала. Идват да го прибират, искат да му погледнат в колата. А аз хич не знам как се е почнало. Спях на задната седалка.
— Хм.
— Още три са готови — обади се Ланс.
Казах на момичетата да си вземат и да ядат. Стариците заведоха Тифани до масата и й помогнаха да си стъкми един сандвич. Трей не помръдна от мястото си.
Питах се какво ли иска това хлапе от мен.
— Тука сега имам едни хора — продължи той. — Имам хора, дето ги познавам.
Не казах нищо и си допих бирата.
— Брато, знаеш ли на кого ми напомняш? — попита той.
Вдигнах вежда и отворих нова капачка.
— На един тип от киното. Кой беше тоя, бе? Игра във филма за оня, дето участваше в боеве с петли. И в другия. Дето един старец се разкарваше насам-натам с една глава в колата.
Замислих се за секунда.
— Оня прилича на кон. Но това всъщност не го загрозява.
— Ето. — Подадох му една бира и отнесох останалите в стаята си. Не бях гладен.
Небето бе бездънно червено, а по напукания асфалт блуждаеха сенки.
След полунощ отворих нова бутилка „Джеймисън“, защото вече не можех да заспя, ако не съм пийнал. Бях преполовил шишето и времето започна да се събира в локви и да ме залива — губещи се моменти, фантазии, които се отваряха и затваряха като магически кутии, трудно ми бе да си спомня точния ход на събитията. В мислите ми обаче присъстваше някаква мания. Плачеше ми се, ала не можех да се разплача. Когато за първи път видях рентгеновите снимки, побързах да изляза от лекарския кабинет — изхвърчах през вратата още щом чух думите „дребноклетъчни белодробни карциноми