А сега исках да знам колко време ми остава. Трябва да съм звънял на „справки“ за домашния телефон на лекаря.
Имам някакъв спомен, че се бях разгорещил, че ругаех и че гласът на мъжа звучеше по телефона като на заспал, на заден план чувах и някакъв женски глас. Струва ми се, че се наложи да му напомня кой съм и кой ме е насочил към него.
Май съм казал нещо като: „Колко? Колко още ми остава?“
Той отвърна, че не знаел и не можел да каже, и се опита да ми обясни нуждата от по-нататъшни изследвания, от биопсии. Да, най-голямата вероятност била да имам дребноклетъчни карциноми. Той сякаш се опита да ме убеди пак да отида при него.
— Последния път вие просто избягахте от кабинета. Нямахме възможност да обсъдим сериозно вариантите за лечение.
Май си спомням, че бях дълбоко оскърбен от неспособността му да ми отговори, струваше ми се, че проявява към мен снизхождение, и изведнъж се изпълних с огромна омраза към този човек. Признавам, че в онзи момент определени важни връзки не се задействаха в главата ми. Но си го представих — един такъв розовичък, прясно изкъпан, посивялата му косица — подстригана и прилежно разделена на път, студения и обигран тон, с който ми съобщава за моята смърт.
За момент ми се струваше, че в онази тъмна и разядена от солта мотелска стая, посред нощ, с жежкия си дъх в телефонната слушалка съм изнамерил главния злодей, врага на живота си.
А сега мисля, че само ми се е искало да чуя, че се е уплашил. Като мен.
— Ти, шибан касапино, шарлатанино, копелдако! — креснах. — Искаш пак да дойда ли? Ще дойда аз! И тогава ще се погрижим да получа прям отговор!
Той възрази срещу моя гняв, взе да доказва, че е невинен.
— Имам тука адреса ти, никаквецо. Роял 2341. Сигурно имаш огромна къща. Няма как иначе.
— Какво? Не, не… Слушай…
— Твойта женичка знае ли за хазарта? Знае ли колко дълбоко си се овътрил, бе? Ти, никаквец и дегенерат!
— Сега… Слушайте сега… престанете за малко…
Мисля, че горе-долу в този момент тръшнах слушалката. Трябва да съм я метнал към другия край на стаята, защото на сутринта тя се въргаляше до отсрещната стена, разбита на парчета, а кабелът беше изтръгнат от гнездото.
Когато на другия ден се събудих, слънцето изгряваше, в стаята беше горещо, а възглавницата ми беше подгизнала от пот. Бях без риза и целите ми гърди бяха покрити със зачервени ожулвания и белези, сякаш ме беше нападал див звяр. Огледах ноктите си и белезите по гърдите. Бутилката се въргаляше на пода и смътно се запитах защо телефонът не е на мястото си.
Обзе ме мрачният ужас, който идва в определени случаи с махмурлука — когато се питаш какви точно си ги свършил и на кого тоя път си отрязал квитанциите.
Но не помнех да съм се обаждал по телефона. Апарата го писах обикновени странични щети, които сполетяват крехки предмети, когато се наливаш така.
Купих вестници. Местен — „Хюстън Кроникъл“ заради обявите, и „Таймс-Пикаюн“ от Ню Орлиънс.
В „Таймс-Пикаюн“ беше излязла кратка статия, че издирвали Франк Сенкевич за разпит във връзка с текущо разследване.
Намекваха, че е офейкал от града.
Стан Птитко изобщо не се споменаваше. Нищо за Анджело или за другите мъже, или за жената, или за станалото в къщата на Сенкевич в Джеферсън Хайтс.
Замислих се какво ли прави Стан. Дали е пратил хора да ни издирват. Колко ли ще са и доколко далеч ще претърсват. Нямаше значение, подсказваше всичко. Ние бяхме игла в купа сено.
Онази папка, взета от къщата на Сенкевич, все още беше у мен, но от нея не виждах никаква далавера. Можеше да я пратя на районния прокурор, преди да потегля надолу към Мексико.
Повтарях си постоянно, че ще ги зарежа. Първо, щеше да е „като им намеря място, където да отседнат временно“. После реших, че ще е, когато Роки най-сетне си намери работа.
Разстлах обявите на леглото.
— Има една за салонен управител. Ето още една. Гледане на деца. Това го можеш.
Тя се разхождаше напред-назад пред прозореца. Пак беше обула онези шортички. Нанси беше изнамерила няколко стари настолни игри в приемната и Нони и Дера попитаха дали могат да вземат Тифани за няколко часа.
— Какво? — казах аз.
— Какво точно трябва да направя? — каза Роки.
— Обличаш се хубаво, влизаш и искаш формуляр. Вземаш химикалка и го попълваш.
— Обаче такова… Какво да пиша? Никога досега не съм имала работа, Рой.