За това трябваше да помисля.
Взех един жълт бележник от нощното шкафче и зачуках с молива по устните си. Записах имената на две места. Едното беше бар в Морган Сити, а другото — заведение за барбекю в Ню Орлиънс. И двете през последните няколко години бяха изгорели до основи. Изгоряха пред очите ми, ако става въпрос.
Подадох й го.
— Ето къде си работила. Кога, сама измисли. Кажи им само, че вече са затворили. И във всяко си останала чак докато затвори, защото ти си от тези работници, дето не бягат. Лоялна си.
Тя седна на леглото и поклати глава, сякаш оспорваше думите ми.
— Не знам, Рой… просто не знам какво да правя. Не знам как се прави това.
— Е, ще ти се наложи да се научиш.
Погледът й се беше откъснал на деветдесет метра напред. Замислих се за всичко, което не знаех за нея, и коя част от нея я беше отвела в къщата на Сенкевич. Крайно погрешна преценка, най-малкото, но можеше да е и нещо по-лошо.
— Когато ти говорят, просто ги омайвай с чар. Това го умееш.
Погледът й се стрелна към мен — подивял, унесен от едва сдържаната истерия. Сетих се колко бързо смехът й преминаваше в отчаян кикот.
— Трябва да го възприемаш така: и най-тъпите копелета на света си намират работа. Просто трябва да отидеш там и да го свършиш.
Тя кимна, избърса очи и се загледа в пердетата.
Чухме как сирени профучаха покрай прозореца. Леглото изскърца, когато станах.
— Можеш да поостанеш тук вътре — каза тя. Онези госпожи ще гледат Тифани.
Спрях се на вратата, а тя протегна крака, отпусна се назад на лакти и леглото пак изскърца. Изгледах я предупредително — каквото и да възнамеряваше да прави с краката си.
После тя заговори:
— Никога не съм виждала баща си. Мама разправяше различни истории за него. Според едната той беше в затвора, според другата — мъртъв. Гари мама го срещна в клуба, в който работи. Понякога седях на задната седалка… когато тя излизаше с някого. Возеха ме на задните седалки. Всеки път, когато ми се иска да кажа, че Гари е гаден, винаги си мисля, че е лентяй. Грамадно, тлъсто, мързеливо копеле. Всяка година дебелееше все повече. Почна да се задъхва дори когато търсеше дистанционното. Мисля, че някои видове мързел са пагубни.
Върнах се от вратата, позволих си да седна и й предложих още един „Кемъл“. Тя изчака да си дръпне веднъж и обходи зъбите си с език.
— Мама замина преди четири години. Гари разправяше, че била избягала. Може и да е избягала. Една нощ може да е тръгнала и да не се е върнала. Мисля, че нещо й се е случило.
Изтръскахме пепелта едновременно; връхчето на цигарата й трепереше.
— Веднъж той… Той реши, че ще отглежда зайци. Живееше от някакви помощи, които държавата му отпускаше. Навремето работел в заводите, обаче си увредил крака и живееше главно от тия помощи. Майка ми реши, че идеята е тъпа. Тя работеше в един клуб в Бомон. Имаше нощи, в които знаех, че няма да се прибере. Та може да е избягала. Може би си е мислела за онези зайци.
Тя кръстоса крака и аз извърнах очи към завесите.
— Той изхарчи доста пари. Хвана ме да отида там и да му помагам да вдигне огради от мрежа за кокошарници, да окося цялата площ зад къщата с ръчна косачка, която му се наложи да вземе назаем. В най-големия пек. Няколко седмици строяхме нещо като кокошарник за тия едри зайци специална порода, и както той каза — слагаш ги вътре, може и само една двойка, и след два месеца имаш цяло стадо. Само ги храниш и поиш. Продаваш ги в града. Месото и кожите продаваш, защото тая порода имали хубави кожи. С мама и двете изпаднахме в шок, когато стана горе-долу точно така. Тогава май бях на единайсет. Нямахме кучета или котки и аз се радвах, че наоколо има толкова много зайци. Бяха грамадни. Ако ги хванеш под предните лапи и ги вдигнеш така, че краката им да допират земята, стигат до раменете. Бели, черни, петнисти зайци. Той постоянно си измисляше цифри и ги записваше на листове на масата в кухнята, опитваше се да пресметне колко ще струва първото му котило и вече наместваше парите. Но всичко това се случи преди август, когато жегата става страшно силна, тревата изсъхва и дворът се превръща в сметище. Бяха прекалено много, не смогваше да ги изхрани и ги намали наполовина. Накара мама и мен да отидем с него в Лейк Чарлз, за да продадем тая партида, натовари цял куп телени клетки в камиона. Но не получи толкова, колкото мислеше. Нищо подобно. В магазините за кожени палта му казаха, че не става така. Всичките зайци отивали при касапина, евтино. Та той се разсърди, а също и мама, че не изкара толкова, колкото мислеше. Спомням си, че ми беше много гадно заради всичко това, когато чакахме в кланицата и одраните животни висяха навсякъде. Той и мама бяха страшно вбесени, а той вика: „Майната му, дай да ходим да пием по едно“. И те отидоха да пият, а аз останах в стаята. Точно за това си мислех сега. Мислех си как седях сама в онази стая. Защото останах там два дни. Само стоях вътре, гледах телевизия и сутрин ядях зърнена закуска на щанда за закуски. Мразя да чакам за нещо. Те се върнаха след два дни, изглеждаха ужасно, нервни, с раздърпани дрехи. Воняха. Всичките изкарани пари ги бяха профукали и тя трябваше да се върне на работа… Всички се върнахме в Ориндж.