За това мислех. Как седях в онази стая тогава. Все едно бях на задната седалка в колата. — Тя зачопли един нокът и се заигра с цигарата си. — Обаче зайците на Гари… Като се върнахме, първото, което виждаме, бе дворът, пълен с птици. Вътре имаше сума ти птици и двойка грамадни лешояди, които само като ги зърнах, и се разплаках. Той им кресна и ги разпъди. Видях как единият лешояд, излитайки, откъсна ивица месо. Зайците до един лежаха из двора, натръшкани по земята, десетки, просто лежаха. Всичките бяха накълвани. После разбрах, че са се прегрели, нямали са вода и направо са се издушили в жегата. Спомням си как майка ми го перна с чантата си. Тя плачеше, беше разстроена. Аз плачех, откакто приближихме грамадните птици, но после, мисля, че се разпищях. И двете му кряскахме и ревяхме, а той изглеждаше жалък — такъв един тлъст, махмурлия и със сълзи в очите. Както и да е, ето го какъв беше. Мисля, че тогава за последен път се опита да изкара някакви пари. Освен дето продаваше долнопробната трева, която отглеждаше зад къщата.
Тя отметна няколко кичура от челото си и погледна нагоре. Устните й бяха сурово извити надолу, малко непохватно, а тежко отпуснатите над очите й клепки издаваха много специфични неща.
Станах и тръгнах към вратата. Някаква част от мен искаше да я пожелая, но каквото и да ме удържаше, бе трудно да го изразя с думи. Не ми се мислеше за това.
— Поспи си — казах.
В моята стаята изведнъж осъзнах, че ако майка й е заминала преди четири години, е било преди Тифани да се роди. Но и за това не исках да мисля.
Надигнах се рязко в леглото, не можех да си поема дъх. Зад пердетата присветваха полицейски лампи, стаята пулсираше в червено и синьо. Сирени не виеха, но пулсът ми биеше оглушително в ушите.
Изтъркалях се от леглото, бръкнах в касата, награбих.380-калибровия и го заредих. Стиснал пистолета с две ръце, приклекнах до металната врата и се помъчих да обуздая дишането си, да задишам дълбоко в бавен ритъм. Свързваш гледката отпред с тази отзад с две успоредни светлинни линии и образуваш рамка. Издишваш, слагаш пръст на спусъка, все едно свиваш юмрук. Не натискаш.
Чаках ги да почукат. Отвън се чуваха гласове — говореха с тих, официален тон. Пропълзях до прозореца и надникнах иззад пердетата.
Две полицейски патрулни коли бяха паркирани пред стая номер 2. Още една беше спряла на улицата напреки на алеята за автомобили и светлините на всички създаваха параноичен карнавал.
Имаше и линейка.
Нанси стоеше навън по дълъг халат, скръстила ръце. Ланс сложи ръка на рамото й и двамата се загледаха в случващото се в лилавия мрак около стаята му. Надолу по пътя вратата на стая номер 2 зееше. Там беше центърът на суматохата.
После двама заместник-шерифи изведоха бащата навън. С посинено око, без риза, с ръце, закопчани отзад с белезници, а грамадното му шкембе преливаше над джинсите. Изглеждаше объркан, смирен и уплашен.
Веднага след него двама парамедици изкараха от стаята носилка, покрита с чаршаф. Една ръка бе увиснала под чаршафа и дланта й приличаше на нокътче в края на онзи масивен джолан. Кожата присветваше в синьо и червено в нощта.
Забелязах децата, които наблюдаваха ставащото от задната седалка на едната патрулна кола, и как мрежестата преграда между седалките прорязваше лицата им с кръстосани сенки. Дръпнах пердето и отстъпих назад от прозореца.
Не можах да заспя и близо час прехвърлях каналите на телевизора, но не успявах да възприема нищичко от екрана. Полицейските лампи си бяха отишли. Излязох навън да видя дали Нанси или Ланс са още там, да проверя дали ще мога да разбера какво се е случило в номер 2.
Единственият човек навън беше рижото момче, Трей Убиеца — стоеше до вратата си, пушеше цигара и надигаше бутилка „Лоун Стар“. Той вдигна шишето, разклати го и килна нагоре глава.
Нямаше да заспя, това беше ясно, а перспективата за студена бира ме примами от отсрещния край на паркинга.
— Била е така доста време — каза Трей, кимвайки надолу към номер 2, чиято врата беше преградена с жълта полицейска лента. Влезе вътре за малко, върна се с нова бутилка и ми я подаде.