Тя огледа внимателно двора, прозорците на съседите и ми се стори, че сякаш долових уханието на тила й — чист цитрусов аромат.
Виждах как се мъчи да измисли най-лесния начин да се отърве от мен. Но аз имах да казвам някои неща. Бях доста пиян и имах нещо за казване.
Тя се засмя мрачно.
— Господи! Ами влизай, тогава. Не искам да ми стърчиш на верандата като палячо. — Тя отвори вратата и въздъхна. — Обаче само за малко!
Вътре — дълъг коридор, проснат под висок таван, и дървено дюшеме, толкова лъснато, че се виждах там долу като във водна повърхност. Тук-там проблясваха червени и златни акценти. Докато вървях след нея, вътрешното напрежение ме напусна; очите ми попиваха формата на задника й, коремът ми се издуваше при спомена как я обладавах отзад, пъхнал палец в онази малка дупчица, както тя обичаше. Но имаше нещо повече от спомена в главата ми. Сякаш и тялото ми я помнеше — така силно, че отново усещаше нейната хлъзгава хватка и почти долових нейния вкус в устата си. Вдигнах палец към носа си: очакващ едва ли не да усетя уханието.
Огледало със златна рамка висеше над красива дървена конзола, тук-там бяха поставени малки масички с керамики или вази, алени цветя. Коридорът се отваряше към сводеста всекидневна с нещо като малък старинен полилей над нея, а вляво над стаята се виеше стълба. Дебели дивани в пясъчни и земни тонове, двойка кожени шоколадовокафяви кресла. Тези неща ме смущаваха. Когато тя се обърна, се смутих и от погледа й.
Почувствах се глупаво, защото цапах белите меки плоскости светлина, струяща през високите прозорци с изглед към натруфен двор, басейн и мебели от ковано желязо на верандата, и разбрах към какво се е движила тя винаги. И колко малко аз бях част от това.
— Виждам, че си променила мнението си за брака.
— Ами, срещнах подходящия мъж. — Усмивката й беше малко ехидна. На прага на всекидневната тя скръсти ръце. — Наистина не разбирам какво правиш тук, да ти кажа.
Вторачих се в обувките й.
— Само минавах. Бях… Искам да кажа, беше ми любопитно да чуя как я караш.
— Как я карам ли? Как я карам откога… колко станаха… единайсет години? — Тя се настани в едно от кожените кресла, кръстоса крака и отново запрехвърля перлите между пръстите си. Наклони глава — за нея във всичко това имаше нещо смешно.
— Разбира се. Как беше през последните единайсет години?
— Чакай да видя… Абсолютно чудесно! Ето как.
— Добре изглеждаш.
— Ти кога си подстрига косата?
— Наскоро.
— Знаеш ли, не си чак такъв хубавец, за какъвто те мислех едно време.
— Често чувам да ми го казват.
— Ужасно си остарял.
— Почакай да стигнеш и ти дотам.
— Пиян ли си?
— Ъм… Не. — Лицето ми пламна. Тя не ми вярваше. Хрумна ми, че мога да й кажа за дробовете си, да спечеля малко съчувствие. А после да изговоря и това, заради което дойдох.
— Рой, не можеш да останеш задълго! Много съм заета!
Пръстите ми докосваха мраморната повърхност на една ъглова маса. На дивака в мен му мина мисълта да я оправя направо там, на дивана. Първо ще попитам, разбира се. Но да го направя, каквото и да ми отговори.
— Няма да оставам — казах. — Заминавам надалеч.
— Ами…
— Ти… — Застинах, вдигнах една порцеланова скулптура на клоун, оставих я. — Ти помниш ли като отидохме в Галвестън за една седмица? През седемдесет и шеста, мисля.
Тя завъртя уморено очи, изглеждаше отегчена. Спомних си лицето на Нанси, когато Ланс се опита да я подбутне към пътеката на спомените.
— Мислех си за това. На плажа. Хубава седмица беше. Разказа ми за сестра си и за баща си.
— Боже мили! Станал си сантиментален, Рой! Вече си един от онези меланхолици на средна възраст. — Тя поклати жално глава. — Да си беше останал силен и мълчалив. Предпочитах да те запомня такъв.
— Само си мислех…
— Е, и какво си представяше, че ще кажа?
Вдигнах рамене. Чувах тиктакането на голям часовник шкаф в ъгъла и как то леко отеква във високата стая. Върху масичката с телевизора и уредбата бяха наредени няколко снимки. Мъжът й беше с пълно лице и оредяла коса, с дружелюбно и разглезено изражение, приличаше ми на териер.