— Тогава какво харесваше в мен?
Нокътят й почукваше по брадичката.
— Всъщност не си спомням. Някаква сила, сигурно. Но… — тя въздъхна — от онзи вид сила, която може да те доведе само дотук.
Тя подпря глава с ръка и я прикри наполовина.
— Не знам какво си мислиш и в какво си превърнал миналото, но аз бях глупаво хлапе, това е. Правех грешки. Коравият тип. Леле, колко е секси! Бях глупава. Дете. Обичам мъжа си. Мъжът ми е добър човек. Обичам живота си с него.
Изглеждаше намръщена и объркана, вече невесела и това сковаваше красивото й излъчване. После завъртя глава към прозореца и денят навън смекчи израза на лицето й. Чувствата ми отпреди малко взеха да ме напускат. Опитах се да се вкопча в тях, припомняйки си как седяхме в леглото, скръстили нозе, и играехме карти голи, обаче не се получи; искаше ми се да намеря начин да заговоря за времето, за това как то постепенно те обърква и изхабява и пречи на нещата да прилепват към теб.
— С какво се занимава той? — попитах. — Мъжът ти.
— Стига вече. Време е да се махаш от къщата ми.
Станах и се приближих до нея.
Тя много отегчено и уморено вдигна очи и размаха нещо като дистанционно за отваряне на гаражни врати.
— Виждаш ли това, Рой? То изпраща сигнал на ония яки момчета, които обикалят наоколо с коли.
Смалих се.
— Боже, аз само възнамерявах да се сбогувам.
— Да, сигурна бях.
Тя ме последва до вратата на няколко крачки зад мен. Отворих, излязох и светлината ме зашлеви. На верандата отново се обърнах към нея и казах:
— Умирам.
— Всички ще умрем.
Вратата се захлопна.
В пикапа ме разтресе суха кашлица, която не стихваше. Повърнах, щом запалих мотора, и по седалката потече тънка струя жлъчка. На път за междущатската магистрала подминах две коли на охраната. Знаех, че миналото не е истина. То беше само представа и онова, до което исках да се докосна, да го усетя по себе си, чувството, което не знаех как да нарека — то просто не съществуваше. И то беше само представа.
Подозирам, че човек трябва да внимава с начина, по който се възползва от спомените си.
Проблемът беше, че и след като го признах пред себе си, всичко, случило се с мен някога, изглеждаше все така важно, дори още по-важно. Ето за какво плащаш с живота си.
На изхода детелина за магистралата спрях на банкета. Над мен бетонът се виеше във възли и примки, колите боботеха, вятърът брулеше — бял шум, напоен с мазни газове и петролни изпарения.
Замислих се дали да не наема стая и да се спиртосам с уиски. Цяла вечност можех да пия и да пуша в някой мотел.
Долавях силен привкус на желязо във вятъра и той ми напомни за Матилда, старата негърка, която готвеше в груповия дом. Матилда приличаше на паяк, беше тъмнокафява, с лице като орех и се движеше сгърбена. Тя обичаше да се припича на слънце и по никакъв начин не издаваше мислите си. Дъвчеше тютюн, който сама сушеше и ароматизираше с шнапс, и правеше кървавица с кофите тъмна кръв, които ловците й носеха като подаяние. Мъже и техните синове пристигаха с ведра кръв от улова си, а аз ги гледах и си представях момчетата, излезли с бащите си в тъмни зори: тревата е покрита с росни капки, те дебнат мълчаливо и вървят зад бащите си. Много кървавица ядяхме и вкусът й на железни стружки, смесени с царевично брашно, още оттогава тегнеше в устата ми. Същия вкус и мирис помня, когато излязох от наборния пункт и хванах автобуса за Бомон, и още го усещах в устата си, когато намерих „При Робишо край мочура“ и попитах за Харпър Робишо.
Опипах небцето си с език; гледах как колите излизат на магистралата; миризмата на дивеч донесе със себе си спомена за напечената ми от слънцето кожа, за талазите сочна зеленина и тихите цвъркащи звуци, неделими от тишината в памуковите поля, и за трънаците, които разраняват ръцете, и за дългите дни на гърбене, докато береш памук, заслепен от мръсната пот.
Смехът на Тифани отекна в главата ми, нейните викове, когато се мятахме във вълните. Лицето на Роки, разтревожено, ми заприлича на зле опъната палатка, трептяща в буря.
Едно водно конче постоянно кръжеше около главата ми, сякаш имаше да ми казва нещо. Да дишаш въздуха на горещата нощ беше все едно да вдишваш пепел. В далечината чувах как колите фш-фш-фш профучават като мощен пулс на сърцето на грамадно животно, което ме е погълнало.
Амарило се състоеше от складове и бензиностанции, занемарени стриптийз клубове между мотели и брулещи ветрове. Можеш и цял ден да шофираш, но няма да видиш друго освен равнини, водни кули и малки петролни сонди, които потъват и се вдигат като люлки везни. Гледах как шофьори на камиони и улични проститутки се тътрят уморено под ситния дъжд между перачницата и автосервиза, където се извисяваха високи сондажни кули в редици под халогенните лампи. Жена с бухнала коса слезе от един камион и се качи в следващия до него. Докато стоях до прозореца, момичето в моята стая направи разкаяна, извинителна физиономия. Беше легнала на леглото и виждах отражението й в стъклото.