— Добре дошъл, човече — чу Кели. — Добре дошъл в Института по игрите Стрифкар на Вар-4. Надявам се, че пътуването мина благополучно?
Институтът по игрите? Кели си припомни фрагменти от статиите, които беше чел в различни списания, сведенията от последните месеци за хората, отвлечени в института по игрите от извънземни същества. За развлечение беше прегледал някои от тях и беше отбелязал приликата между различните разкази: всеки път бяха отвличани по двама души и им беше нареждано да играят някаква игра помежду си, а след това бяха връщани обратно у дома. Тогава Кели считаше тези съобщения за типични сензационни глупости.
От всичко това изглеждаше, че сега някой си прави с него шега.
Само че как бяха направили тази мъгла?
Засега не му оставаше нищо друго освен да се включи в играта.
— О, пътуването мина прекрасно. Макар да беше малко скучно.
— Доста бързо се приспособи към нашите условия — каза невидимият и на Кели му се стори, че почувства в гласа му нотки на удивление. — Наричам се Слейч, а ти?
— Кели Маклейн. Добре си служиш с нашия език като за чужденец. А откъде си?
— От Стриф. Нашият компютър-преводач е много добър и сме събрали данни от няколко твои земляци.
— Да. Чух за това. Защо домъквате хората чак тук, където и да е това „тук“, за да играят някакви игри? А може би това е държавна тайна?
— Не. Искаме да научим нещо за вас. Игрите са един от използваните от нас психологически методи.
— Защо не опитате просто да поговорите с нас? Или пък защо не ни посетите? — Много му се искаше да вярва, че всичко това е само шега, но ставаше все по-трудно. Този глас, различен от гласа на компютъра, но с нищо не напомнящ гласа на човек, предизвикваше у него неприятното чувство, че всичко, което говори, е истина. Почувства как студени капки пот избиват на челото му.
— Разговорите не са достатъчни за това, което ни интересува — обясни делово Слейч. — А що се отнася до идването ни на Земята, трансферът ни има ограничени способности и не притежаваме кораби, които биха могли да преодолеят такова разстояние. Не бих пожелал да полетя на Земята сам.
— Защо? — напрежението на Кели достигна максимума, изпълвайки го с налудничава смелост. — Сигурно не си толкова страшен. Покажи ми се, веднага!
— Добре — отговори без колебание невидимияр и фрагмент от блестящата стена пред Кели потъмня. Изведнъж на това място се появи образ с три измерения — двуног и двурък призрак като от кошмарен сън. Дъхът на Кели спря, когато безформената глава се обърна към него. Отворът с формата на буквата Х започна да се движи.
— Е, какво ще кажеш, Кели? Много ли се различавам от хората?
— Аз… аз… аз… — започна да заеква Кели, без да може да каже нищо повече, концентрирайки цялата си воля, за да овладее реакцията на стомаха си. Стоящото пред него създание беше истинско — нито един гримьор не би могъл да превърне човек в нещо подобно. А освен това цветни холограми с такива размери и с такава фокусировка ще бъдат възможни едва след няколко десетки години… на Земята.
— Извинявай, изглежда те поуплаших — каза Слейч, посягайки към някакъв малък панел, който преди това не беше забелязал. Виждаше как се движат мускулите в натискащата бутона шестопръста длан. Образът изчезна и стената възобнови цвета си.
— Може би искаш нещо да хапнеш и да си починеш — предложи грубият глас.
Вратата от лявата страна на Кели се отвори, ракривайки малка стая.
— Ще започнем едва след няколко часа. Ще те извикаме.
Кели, без да може да каже нито дума, кимна с глава и влезе в стаята. Вратата се затвори. Половината на помещението беше заета от поставено до стената нормално изглеждащо легло. Кели успя да се дотътри до него, преди краката му да бяха отказали да го слушат.
Лежа дълго, ридаейки тихо, с лице, притиснато във възглавницата. Яд го беше, че се държи като дете — винаги се стараеше да бъде твърд и неподатлив, но когато искаше да се овладее, самочувствието му падаше още по-ниско. Най-накрая се отпусна, трябваше по някакъв начин да се разтовари.
След време се успокои и отново можеше да мисли логично. Обърна се настрани, несъзнателно приемайки позицията на ембрион, гледаше ръждивата стена и мислеше.
Изглеждаше, че за момента нищо не го заплашва. От статиите следваше, че чужденците действително желаеха само да извършват своите психологически изследвания, а след това изпращаха участниците обратно у дома им. Всичко, което се беше случило досега, потвърждаваше описаното в статиите. Сигурно са зарегистрирали реакцията му на думите и внезапното появяване на Слейч. Потрепера при спомена за тази чужда физиономия. Почувства зараждащата се в него злоба. Дори това да беше психологически тест, никога нямаше да прости на Слейч, че не го подготви някак си за този шок.