— Късмет, мамка му.
— Не, мисля, че ще бъде в настроение да сътрудничи. Упражних малко натиск върху работодателя му днес следобед. Може би все пак ще се вслуша.
— Кой? Мюсюлманите или шефът им? — попита Мейсън.
— И те, и той.
— Искаш ли компания? — попита Импелитери.
— Разбира се.
— Ти искаш ли да дойдеш, или ще поспиш? — обърна се Импелитери към Спърлинг.
Спърлинг наведе леко глава и каза:
— Добре. Искам да видя това място, извор на всички тия неприятности.
Шоу събра цялата енергия, която му беше останала и се изправи.
— Да тръгваме. — После посочи листовете и папките, разхвърляни по бюрата и каза: — Уолтър, преди да си тръгнеш, само се погрижи нищо тук да не остава така открито, да не влезе някой и да види неща, които не са за гледане. Внимавай с контактите.
Уолтър отново се бе залепил за екрана, но кимна и отвърна:
— Добре. Не се тревожи.
Четиримата напуснаха кабинета, качиха се на колите и отпрашиха за „Ню Лотс“.
32.
Към десет и тридесет Арчи Рейнолдс и Реджи Шантавия се бяха върнали Браунсвил и обикаляха предпазливо по улиците, избягвайки мюсюлманите, и опитвайки се да се свържат със своите момчета.
Отначало Арчи си помисли, че клетъчният му телефон нещо се е развалил.
— Реджи, къде са всички, мамицата му? Никой не отговаря на бибитките.
— По… повечето от хората са в „Ню Лотс“ и събират говната там. Ти на кого звъниш?
Арчи посочи един уличен автомат на стената извън малка бакалница на Бъргън стрийт.
— Спри до оня телефон и набери номера ми. Да видим дали шибаното нещо бачка.
Реджи паркира. Набра цифрите и се обърна към джипа, за да види дали телефона на Арчи звъни. Видя, че Арчи постави телефона до главата си и чу отчаяния му глас.
— Да, окей. Заеби!
Реджи скочи на шофьорската седалка.
— На к… к… кой звъниш бе, Арчи?
— На Гирата, на Мели Мел, после на Големия Марвин и на Тусан. Просто ми трябват няколко шибалника. Другите да бачкат.
— Може да са з… з… заети бе, човек.
— Доурее, зарежи. Аре. Карай до оня малък парк на Стоун. После до пицарията на Линдън. Стой настрана от ония мюсюлмански педерасти около „Ню Лотс“. Дръж си парчето в скута. Бъди готов да стреляш по всеки, който се опита да се гъбарка с нас. Аз трябва да събера малко хора.
— За к’во?
— За енно кравешко говно, дет’ искам да го натрескам ей тука, около комплекса, докат’ си вършим далаверата, човек. Ти за т’ва не се грижи. Шибаните лапета наоколо искат да избачкат малко мангизи и Арчи ще им даде тая възможност. Ти взе ли ония парчета от мойта къща?
— От з… з… зад са под капака.
— Т’ва ми трябваше, братле. Ще е гот да скиваш тез мюсюлмански типове да гръмнат някое десет-единадесетгодишно момче.
Лойд Шоу и хората му намериха Рахман Х навън, близо до портала на „Ню Лотс“. Рахман не изглеждаше особено радостен от това, че вижда Шоу, особено пък заедно с Мейсън, Импелитери и Спърлинг.
Антъни Импелитери и Джеймс Спърлинг се задържаха толкова, колкото да се уверят, че Шоу не възнамерява да прилага сила. После се запътиха да огледат района.
Орестъс Мейсън остана близо до Шоу, излъчвайки присъщото си спокойствие.
— Господин Рахман — заговори Шоу, мъчейки се да звучи дружелюбно. — Как сте тази вечер?
— Чудесно.
— Някакви проблеми?
— Нищо особено.
— Дълъг ден беше.
— Обикновено се прибирам към полунощ.
— Радвам се, че ви намерих. Имам няколко добри новини за вас.
— Какви са те?
— Спипахме един от управителите на Сините тапи — Елард Уоткинс.
— Добре.
— Нито той, нито някой друг ще ви притеснява дълго.
— Добре.
— Имаме следа за последния от управителите на Сините тапи и последния от трепачите му. Не бих се изненадал, ако спипаме поне един от тях в следващите ден-два.
— А-ха.
— Може би и няколко от момчетата на улично ниво.
— Ако искате да ги хванете, сложете си значките и влезте с нас в тези сгради.
— Те там ли са?
— Още продават вътре.
— Ще се радвам да се присъединя към вас в прочистването. След като хвана главния. Него търся. Арчи Рейнолдс.