Сред всички той разпозна Рахман по описанието на стареца. Проследи как провери колко души са простреляни и накара останалите да се отдръпнат от улицата, вдигнал цевта на своя глок, готов да стреля, ако Сините тапи решаха да се върнат за още едно представление.
Докато Арчи наблюдаваше Рахман, Белилката огледа прозорците на сградата от другата страна на Ямата. През тях надничаха много повече лица, отколкото беше забелязвал досега.
Арчи проследи погледа му и изрева към хората по прозорците от другата страна на Ямата:
— Махайте се, мамка ви! Ще дойда там и ще ви извадя очите с ритници.
Никой не го чу, но ако го бяха чули, всички моментално щяха да изчезнат от прозорците.
— Какво друго видя? — отстъпи назад и попита Арчи.
— Не много. Онази ограда там, дето я поставят, ще промени нещата.
— Ти от колко време живееш тук, Белилка?
— Откакто го отвориха това място.
— Колко наем плащаш?
— Сто и осемдесет на месец.
— И плащаш редовно?
— Да.
— Мамка му, ти сигурно си един от малкото балъци. Колко редовни наематели смяташ, че са останали все още тук?
— Може би половината от първоначалната бройка. Ако не смятаме нередовните, бездомниците и разни други, които идват и си отиват.
Арчи се извърна, захапа долната си устна и потъна в размисъл. Белилката не посмя да го прекъсне.
— Шибалниците, които са купили това място, едва ли ще дочакат да си приберат парите от гетото и да попълнят празните дупки. Но ще опитат — процеди накрая Арчи.
Белилката кимна.
— И аз така смятам. Може би е време да си изберете някое по-безопасно място.
— Значи така смяташ, а? — извърна се Арчи.
— Де да знам — сви рамене Белилката. — Просто ми се струва, че може би ще е по-лесно за вас да избегнете тази бъркотия. Върнахте им го заради снощи. Показахте им, че не могат да ви бутат току-така. Може би ще е разумно да я подкарате по по-друг начин за известно време.
— Просто да си приберем партакешите и да изчезваме?
— Всичко, което казвам, е, че няма да е лесно да въртите бизнеса при всичките тия неприятности наоколо — отново сви рамене Белилката.
— Ти недей да се грижиш за моя бизнес. Аз ще намеря как да си въртя бизнеса, с неприятности или без неприятности. Къде да отида? Колко негри трябва да пречукам, за да намеря друго добро място като това?
Белилката беше достатъчно благоразумен, за да си позволи да му отговори и този път.
— Или да ги пречукаш заради мен?
Старецът не помръдна. Арчи пристъпи до прозореца и отново надникна навън. Изглежда, че се беше поуспокоил.
— Това ви е сбърканото на вас, тъпоглави дърти шибалници! Винаги сте готови да си сведете главиците и да се измъкнете. Запази си скапания съвет за себе си, старче, и гледай да разбереш кой, мамицата му, е в тази охранителна фирма. Колко са, къде, кога, какво и прочее.
— Слушам, сър.
— Не ме ебавай с това „сър“! — кресна Арчи. — Просто го направи, да ти го начукам.
Белилката съжали, че изобщо му беше казал да напусне „Ню Лотс“.
— Ти знаеш ли как съм започнал аз в тоя квартал бе? А, дъртак? Знаеш ли?
Старецът знаеше много добре как беше започнал, но продължи да седи мълчаливо до масата, навел глава.
— Оная пиклива пивница от другата страна на улицата, срещу „Ню Лотс“. Оня говнян ъгъл. Трябваше да купя шибаното място в този скапан квартал от братята Терел преди три години. Знаеш ли колко ми струваше?
— Не.
— Всичко, което имах, шибалник. Непрекъснато да те препъват, да си пробиваш път и да продаваш по всеки ъгъл на скапания Браунсвил, за да си прибереш мангизите. Да се оглеждаш през рамо, готов да гръмнеш всеки педераст, тръгнал след теб. И даже след като платих за ъгъла, двамата с Реджи Шантавия трябваше да пречукаме трима педерасти, докато не ни оставеха да си държим проклетия ъгъл. Прибират ти мангизите, пикаят върху теб, опитват се да те пречукат, и накрая ми разправят, че не били те. Скапаняци!
Арчи се надвеси заплашително над Белилката. Гласът му се сниши до шепот, а лицето му се изкриви в гадна, злобна гримаса.
— Знаеш ли колко време ми отне, докато пречукам последния Терел?
— Не.
— Отне ми почти две години, преди да го спипам. Две години, старче!