Представи си как ще убива или ще бъде убит от жестоки чернокожи младежи, които стрелят и се палят едни други.
Шоу седеше и отпиваше от кафето си, колебаейки се дали да се върне, или не в Първи полицейски участък и да се заеме с това, с което се бе нагърбил. Де Лука се беше постарал да му внуши, че няма друг избор, и донякъде беше успял. Но Шоу беше наясно, че въпреки всичко може и да се откаже. Просто оставя чашката с кафе, става и си тръгва. Оставя онези доклади в празния кабинет и просто напуска площада, взима такси, връща се в къщи, влиза в колата си, и просто отпрашва по магистралата Уест Сайд. Обажда се на адвоката или на Парнъл, или изобщо не се обажда на никого. Просто се маха. Пробва си късмета. Разбира се, Де Лука щеше да направи всичко, с което го беше заплашил. Но въпреки това, той можеше да оцелее. Нямаше да му струва много скъпо да преживява някак в своето ателие в Масачузетс. Може би щеше да продаде няколко картини. По дяволите, може би щеше да продаде много картини! Щеше да оцелее.
Шоу знаеше, че може просто да каже „майната ти“ и ако в най-лошия случай нищо не се получи… дори тогава все пак можеше да изпие половин бутилка бърбън, да напъха цевта на своя глок в устата си, насочена нагоре, така че мозъка му да се взриви моментално, и после да дръпне спусъка. Една последна, драматична, кървава червена рисунка. Най-малкото знаеше, че поне ще може сам да сложи край. Можеше с чиста съвест да каже „мамка ти“ и да си отиде.
Но не го направи.
Защо ли? Ами защото знаеше, че Де Лука му беше казал истината. Някой трябваше да сложи край на тази война. Някой трябваше да спре онези безмозъчни убийци. Цивилизованото общество имаше нужда от легитимни убийци, за да държат под контрол онези извън закона. И Албърт Дж. де Лука, детективът, издигнал се до Господ на земята, току-що му беше казал, че е избрал тъкмо него да дръпне спусъка.
Шоу стана, допи изстиналия остатък от кафето и закрачи обратно към Първи полицейски участък.
18.
Лойд Шоу избра четирима други. Четирима бяха достатъчно. Четирима, които според него щяха да му осигурят необходимото.
Той прекоси коридора, влезе в кабинета на Конклин и му връчи списъка.
— Мислите ли, че можете да ги съберете за среща тази вечер?
— В колко часа?
— Да речем, в осем.
— Къде?
— Един ресторант в Трибека.
— Разбрано.
Шоу даде на Конклин адреса и напусна. Не повтори нищо, за да се увери, че Конклин го е разбрал.
В осем и десет Шоу седеше сам и чакаше на мястото, което беше определил. Беше избрал този бар ресторант, заради тихия заден салон и защото заведението беше придобило внушаващия уют похабен вид, дълго преди кварталът да получи претенциозното име Трибека.
Той погледна часовника си, чудейки се дали в случая закъснението им означава проява на независимост, и реши, че най-вероятно им е било трудно да си пробият път през задръстените улици в долната част на града.
Докато чакаше, отпиваше бира „Бас“, която подсилваше с двойна доза ирландско уиски „Джеймисън“.
Първият от групата пристигна в осем и петнадесет — детектив Антъни Импелитери, опитен полицай с деветгодишен стаж, който работеше към отдел „Убийства“ в Седемдесет и пети участък в Източен Ню Йорк, съседен на Браунсвил.
Импелитери до голяма степен приличаше на това, което Шоу си беше представил, докато четеше досието му: малко над тридесетгодишен, метър и осемдесет, добро телосложение. Носеше черни джинси, черна фланелка и тъмнозелена жилетка. Гъстата черна коса на Импелитери беше подстригана толкова високо, че приличаше на боне върху темето му. Имаше нужда от бръснене, но Шоу реши, че тъмната двудневна четина му стои добре. Забеляза, че Импелитери носеше своя глок напъхан в панталона над дясното бедро и изобщо не се притесняваше, че жилетката му не го покрива добре.
Приличаше на човек, когото средният гражданин ще помисли за престъпник, а средният престъпник веднага ще познае, че е ченге.
Импелитери му махна сдържано с ръка, вместо да се ръкува, и каза:
— Ако ти си Шоу, значи това трябва да е мястото.
— Аз съм. Това е мястото. Седни. Какво пиеш?
Импелитери погледна към бара, сякаш искаше да прецени възможността да получи прилично питие в заведение като това.
— Ще взема чаша червено.
Домакинът извика поръчката на барманката. Това го подсети да удари още една глътка от бирата, и да отпие от ирландското. След като приключиха с напитките, Импелитери не му обърна повече внимание и зарови нос в менюто.