Една посрещаща посетителите социална работничка седеше зад очуканото бюро в приемната. Въпреки ранния час, младата жена изглеждаше ведра и делова, с коса, прибрана в стегнат кок. Спретнатите дрехи стояха добре на стройното й тяло. Шоу си помисли, че това може би е първата работа в живота й. Предположи, че това е същата млада жена, която бе залегнала под стола, запокитен по нея от Арчи Рейнолдс. Браво, помисли си Шоу. Не се оставяй на тези скапаняци да те съсипят.
Лист шперплат беше закован на мястото на стъклото, от което обстановката в приемната изглеждаше някак по-мрачна, но пък даваше някакво усещане за сигурност.
— Госпожица Бъртън тук ли е? — тихо попита Шоу. — Аз съм детектив Шоу. Имам уговорена среща в девет.
Младата жена кимна и посочи към свързващата врата вдясно. След две крачки по коридорчето Шоу се озова до отворена врата вляво.
Джъстин Бъртън седеше до бюрото си, с очертан на утринната светлина силует, и говореше с някого по телефона. Шоу беше очаквал с нетърпение да я види. Беше чувал, че полицейската дъщеря е красавица. Но сега реши, че „красива“ е слаба дума, за да я опише. Джъстин Бъртън беше повече от красива. Той се спря пред кабинета, за да има повече време да я огледа.
Отначало, макар и седнала, ръстът и осанката й напомниха на Шоу за някой преуспял чернокож супермодел. Но той бързо отхвърли това първо впечатление. В Джъстин Бъртън имаше нещо много повече от преднамерена показност. Тя беше надхвърлила възрастта за модел, което придаваше известна зрялост към външната й хубост. А и гласът й звучеше особен, аристократичен. Долавяше се мека, фина и ангажираща нотка, ала същевременно беше изпълнен с прямота и увереност.
След няколко мига тя забеляза Шоу с периферното си зрение, извърна се към него и му махна с ръка да влезе и да седне. После отново се обърна настрани от него, за да довърши разговора си по телефона. Шоу нямаше нищо против да почака. Това му осигури още малко време да й се полюбува.
Той се самовъзнагради с тази милост, започвайки от лявата й ръка, държаща телефонната слушалка. На утринната светлина ръката й приличаше на полиран фрагмент от изящна ренесансова скулптура, изваян от художник, който е искал само в един съвършен детайл да въплъти красота, грация и женственост. Кожата й беше гладка. Пръстите дълги. Китката нежна, но заредена със сила. Тенът й, кремаво светлокафяв, като че ли поглъщащ блясъка на утринното слънце.
След ръката на Шоу му се прииска да обходи с поглед тялото й, но се задоволи с очертания профил. Успя само да проследи строгите линии на челото и брадичката.
А после, без никакво предупреждение, без да се сбогува, тя приключи разговора, постави слушалката на вилката и се обърна към него толкова бързо, че го свари неподготвен.
— Предполагам, вие сте детектив Шоу?
Шоу само кимна, мъчейки се все още да формулира в главата си точното определение за нея. Зашеметяваща? Не. Красива. Той продължи да се връща към тази простичка, макар и слаба дума. Най-после се примири и я прие.
Шоу се надяваше, че външният й вид не я е развратил. Да не говорим за положението й на дъщеря на човек с такава голяма власт. Но дори да беше покварена той реши, че въпреки всичко ще изпитва удоволствие да я гледа. Да гали само кожата й с очи беше истинско удоволствие. Той си помисли, че това може би е най-удивителното нещо в нея. В нея имаше някакъв блясък. И макар очевидно тенът й да беше по-тъмен от неговия, блясъкът и нюансът изглеждаха така необичайни, че на Шоу му се струваше, че кожата й излъчва сияние.
Той усети, че му се налага да се покашля, преди да заговори.
— Да, Лойд Шоу, госпожице Бъртън. Надявам се, че не идвам в неподходящ момент.
Това не предизвика отговор.
Разбира се, че беше дошъл в неподходящ момент. Иначе защо, по дяволите, беше тук?