Последва неловка тишина. Колкото и добре да изглеждаше, Джъстин Бъртън очевидно не се чувстваше никак добре. Сега, когато се беше обърнала към Шоу, той можа да види хирургическата превръзка на дясната страна на лицето й, започваща точно под ъгълчето на устата й и продължаваща надолу под брадичката и челюстта. Рамото и ръката изглежда също я боляха. Тя внимателно положи дясната си ръка в скута. Изглеждаше уморена. Също така притеснена и може би малко нетърпелива.
— Съжалявам. Предполагам, че ако моментът беше добър, аз нямаше да съм тук.
— Така е.
— Е, имам няколко въпроса, ако не възразявате.
Тя помръдна неловко на стола си.
— Нали казахте, че е важно да поговорим, така че давайте.
— Много ли ви боли?
— Това ли е първият ви въпрос?
— Ами, не изглеждате съвсем добре.
Тя го изгледа за миг намръщено, но гримасата й скоро премина в измъчена усмивка.
— Не съм в идеална форма. Проклетата брадичка ме боли. Утре трябва да свалят конците. Опъват ми кожата. Особено когато се усмихвам. Нещо, което не правя много често напоследък. А когато помръдна ръката си, гърбът и рамото ме заболяват адски.
— Трябва да сложите превръзка през врата, за да обездвижите ръката.
— Видът й не ми харесва.
Шоу си помисли, щом една превръзка я смущава, би трябвало да е съвсем комплексирана от шевовете на лицето си.
— Видът й?
— Бих предпочела да не ми напомня постоянно за онова, което се случи.
— Разбирам.
Пак мълчание. Джъстин Бъртън не се чувстваше задължена да запълва паузите.
— Значи, хм, смятах да ви задам няколко въпроса, които вече трябва да са ви задавали, просто за да ви подготвя малко за разговора, но защо не вземем да ги прескочим и да минем направо на това, което е важно за мен?
— Да, така ще е по-добре. Напоследък не мога да спя добре от раните си и нямам желание да отговарям на още един полицай дали мога да разпозная човека, който премина тук като ураган, след като вие вече знаете кой е той.
— Арчи Рейнолдс?
— Да.
— Познавате ли го?
— Не лично.
— Как разбрахте, че знаем за него?
Джъстин изгледа Шоу, сякаш му казваше не знае ли коя е тя, или просто се прави на глупак.
— Ами, не съм сигурен дали баща ви ви информира за…
— Вероятно не ми казва и половината от това, което знае, но ми каза за този Арчи Рейнолдс.
— Какво ви каза?
— Не е толкова важно. Знам кой е той. Знам много добре какво причинява бизнеса с кока на жените в този квартал.
— И какво е то?
— Деградира ги до равнище, което е трудно да си представите, детектив Шоу.
— И децата им също така, нали?
За миг Джъстин омекна.
— Да. Вие не можете да го разберете съвсем, но те страдат повече от всеки друг.
— Възрастните поне имат избор. Може би не е съвсем реален, но… — Шоу млъкна. — Сигурен съм, че вие знаете повече за това от мен.
— Видяла съм много повече, отколкото би ми се искало. От първа ръка.
— И затова сте тук?
— Затова съм тук, детектив Шоу. Тези жени имат нужда от помощ. Децата им имат нужда от помощ. И аз съм тук, за да им я дам. В момента това тук не е нищо повече от един кратковременен приют за съсипани жени в тежко състояние, но имам намерение да осигуря нещо много повече от това.
— А-ха.
— Единственият начин тези хора да могат да оцелеят, е да им се осигурят пълно здравно обслужване, работа, специализирани съвети, консултации, психотерапия за отказ от дрогата, рехабилитация, подслон. По друг начин просто нищо няма да се получи.
— Звучи амбициозно.
— Така е. Но ако успея да го постигна тук, ще мога да го направя където и да е другаде. Където и да е в града.
— Изобщо не ми се струва, че разполагате с достатъчно пространство за всичко това тук.
— Не разполагам.
— Тогава…
— Къде ще го намеря ли? Това ли искахте да ме попитате?
— Да.
— Къде мислите? Изглеждате интелигентен човек.
— За ченге?
— Хей, познавам някои ченгета.
— И какво ви е мнението за тях?
— Това съществено ли е?
— Не. Просто съм любопитен.
— Ами повечето от тях не ме зяпат така открито като вас.