Измъчената усмивка на Джъстин отново се появи, но тя бързо я прогони.
— По дяволите! Вече ви казах, че ме боли, когато се усмихвам.
— Съжалявам.
— Вижте, знам, че звучи малко наивно. Но наистина нямах никаква представа.
— Вашите хора би трябвало да знаят с какво точно се занимавате тук.
— Ами ето че вече знаят, нали така? И тъкмо затова сега вие сте тук, нали?
— Аз не съм от разузнавателния отдел.
— А за кой отдел работите?
— Тук съм със специално назначение.
— Каква е задачата ви, детектив Шоу?
— Да прекратя войната между групировките и да се погрижа нищо лошо повече да не ви сполети.
— Разбирам. И как смятате да направите това?
— Като ви помоля да…
— Да какво? Да се прибера у дома и да си пъхна главата под завивките, докато НЙПУ прочисти квартала и той стане напълно безопасен?
— Нещо такова.
— И какво се очаква да правят всички тези жени и деца, които се изсипват тук всеки ден, през времето, докато аз чакам нещата да утихнат? — Джъстин не дочака отговора на Шоу. — Вие наистина ли смятате, че всичко тук ще потръгне, след като направите онова, което смятате за нужно? Вече сте тикнали зад решетките половината мъже от квартала, а тук все още е толкова зле, колкото винаги е било, ако не и по-зле. Какво вие лично смятате да направите, за да промените нещо?
— Ами…
— Доколкото мога да преценя, затварянето на единствените хора, които могат да предложат решение на проблема, е глупаво.
— Имате предвид мъжете от района.
— Да. Мъжете. Как е възможно да се създадат здрави семейства тук, щом няма мъже? Щом ги няма бащите на тези деца? Не всеки мъж в Браунсвил е пласьор на наркотици, който налита на жени.
— А какво да правим с онези, които са като Арчи Рейнолдс?
— Вие ми кажете.
— Да ги затваряме. Това и правим. Пъхаме ги в панделата. За остатъка от живота им, ако е възможно.
— Каква изненада.
— Вие вече май добихте превратна представа за мен?
— Какво виждате, когато погледнете някой млад чернокож? Кажете ми.
— Зависи от младия чернокож, когото гледам. Ей, аз все пак живея в Америка, госпожице Бъртън. Виждам много…
— Много какво?
— Много черни хора. Виждал съм, слушал съм и съм чел, и съм живял, и съм работил с тях. Само затова, че съм ченге, не означава, че не знам нищо за Малкълм, или за Мартин Лутър Кинг, или за Майлс, или за Мингъс, или за Мандела. Или за моя приятел Орестъс Мейсън.
— О, някои от приятелите ви са чернокожи?
— Само тези, чиито фамилни имена започват с „М“. Що за въпрос беше това впрочем? Не е ли малко досадно да смятате, че всеки бял човек, когото срещнете, е непременно расист?
— Не толкова досадно, колкото когато разбера, че е.
Джъстин се облегна назад в стола.
— Знаете ли кое е най-досадното? Непрекъснато да виждаш бели ченгета, които идват в черни квартали под претекст, че ще прилагат закона, и всичко това да завършва с все повече избити или натикани в затвора чернокожи.
— Има твърде много черни хора в Америка, които нямат нищо общо с полицията. Ей, без черните хора няма Америка, но, за нещастие, не цари в Америка мир и причината са някои млади, жестоки, обезумели чернокожи мъже. Не е необходимо точно аз да ви го казвам, нали? Повярвайте ми, госпожице Бъртън, не съм убеден, че всеки един от тях трябва да бъде затворен. Може би поне половината трябва да се озоват в рехабилитационен център или в професионално-учебен център, вместо в затвор. А може би не. Но този тип, госпожице Бъртън, този Арчи Рейнолдс, неговото място е точно в затвора! Той е застрелял от упор двама невинни чернокожи, които са се опитвали да си изкарат хляба, лице в лице, точно на Ню Лотс авеню. Повел е тайфа други младежи, с които е направил засада. Убили са един и тежко са ранили двама. Той е един крайно опасен субект, който е порязал лицето ви и ви е наранил. Нещо повече — щял е да ви убие, ако в пистолета му беше останал още един патрон. Неговото място наистина е зад решетките.
— Е?
По реакцията й не можа да разбере дали беше разтопил леда със своята реч.
— Съжалявам — каза той. — Не знам откъде дойде всичко това.
— Подозирам, отвътре. Може би ви поставям в категория, където не ви е мястото.