— Не знам.
— Окей. Тогава знай следното. Моето предупреждение, господинчо! Не искам повече убийци да гърмят с патлаци из Браунсвил. Не искам твоите среднощни главорези да стрелят и да бият хора из Браунсвил. Предупреждавам те! Или прекратяваш това, или тръгвам по теб. Не по онзи бивш пандизчия, Рахман Абдул Х. Не по обичайните цели. Ще тръгна по теб. Аз — Лойд Шоу. Никой няма да ме спре. Никой от полицейския отдел. Никой от мюсюлманите. Чу ли ме? Разбираш ли добре предупреждението ми?
Шоу задържа погледа си впит в очите на Блум, който бе започнал леко да се изпотява.
— Вие сте луд.
— Това са ми го казвали и други. Разбра ли ме?
— Да.
— Сигурен ли си? Абсолютно ли си сигурен?
— Да.
— Добре тогава.
Шоу леко отдръпна пистолета си от шкембето на Блум и го тикна обратно в колана си. Седна на празния стол до Блум и въздъхна:
— Окей, това беше гадната част. Сега идва приятната. Следиш ли още мисълта ми?
— Да.
— Ти лесно ще кажеш на своята малка армийка да прекратят войната, защото аз ще се погрижа за техните противници. Ще елиминирам тази малка порочна наркосган и водачите й. Сега върша мръсната работа. Вече говорих с твоя човек Рахман и му казах да го направи. Сега искам ти да му кажеш да стои кротко.
— Да.
— По този начин, господин Блум, ти и твоите мюсюлмани, няма да се налага отново да влизате в ролята на убийци.
— Вие ще бъдете убиецът? Това ли искате да кажете? Вие знаете не по-зле от мен, господин детектив, че тези животни няма да се спрат, докато не изгинат.
— Не ми казвай какво знам и какво не знам. Адски добре знам каквото ми е необходимо. Самият ти по-добре гледай да си наясно. Време е всичко това да спре.
— Свършихте ли? — попита Блум.
— Само ако съм сигурен, че напълно сте ме разбрал.
— Какво има тук за неразбиране? Не мисля обаче, че полицията наистина действа по този начин. Ако разберат началниците ви…
— Млъкни, Блум! Само ми дай отговор, и то веднага. В тази работа заедно ли сме, или не сме?
— Да, разбира се, защо не? Както кажете.
— Тогава направи ми една услуга. Направи само едно нещо, с което да ми помогнеш.
— Какво?
— Кажи на твоите мюсюлманчета да ми дадат всичката информация, която имат за тази наркобанда. Нали разбираш, обясни им, че си струва да ми помогнат. Кажи им там нещо от сорта на, че врагът на твоя враг е твой приятел. Кажи им, че това ще е най-умната им постъпка. Кажи им каквото там трябва, но ги убеди да ми дадат информацията. Искам да науча всичко, което те знаят за Сините тапи.
— Мога да им кажа, но не мога да гарантирам, че ще ме послушат. Не мога да ги задължа да сътрудничат на полицията. Те никак не обичат полицията, господин детектив. И според това, което виждам, не мога да ги обвинявам за това. Вие действате като някакъв казак, идвате тук с тия ваши заплахи и обвинения.
Шоу въздъхна.
— Аз наистина се надявам, че разбирате, господин Блум. В случая казашките прийоми са нещо, с което се налага да се примирите. Ако бях на ваше място, щях да се примиря. Само гледайте да направите това, което ви казвам.
Шоу стана и потупа Блум по тлъстия гръб.
— Поговорете с господин Рахман. Не бързайте много. Когато решите. Днес по някое време по-късно вечерта ще го навестя. Окей?
След което се обърна и напусна заведението.
Шоу стигна до шевролета, паркиран отсреща на улицата, тъкмо навреме. Мейсън беше включил телефонния монитор, настройваше го и се мъчеше да засече радиосигнала от клетъчния телефон на Блум. Точно затова Шоу бе искал да намери Блум извън офиса му. За да използва клетъчния си телефон.
За щастие, не беше от по-новите цифрови модели. Аналоговото предаване беше по-лесно за прихващане. Блум не се забави да набере номера, както беше поискал от него Шоу. Той тъкмо беше успял да постави касетофона си пред микрофона на монитора, когато разговорът започна.
Очилата на Мейсън бяха кацнали върху широкия му нос, докато си записваше грижливо номера на фабричния модел и телефонния номер на клетъчния телефон на Блум, когато надписите се появиха върху екранчето с течни кристали на монитора.