Шоу се загледа в изписващите се цифри и заслуша. Обичайният статичен шум се появяваше и заглъхваше, но мониторът беше защипал разговора, който му трябваше, направо от въздуха. И той разпозна услужливия глас на лейтенант Конклин, отвръщащ на напрегнатия, притеснен тон на Леон Блум.
Блум говореше на Конклин за някой си Лойд Шоу. Искаше да разбере какво да прави. Искаше да чуе, че някой ще накара Шоу да се махне и да го остави на мира. Искаше да разбере защо този Шоу е нахълтал така безцеремонно във владенията му и открито го е заплашил.
Много въпроси имаше Блум. Конклин се оказа доста хитър и обигран. Той не упомена веднага името на шефа си. И всичко, което каза, беше внимателно премислено. Той каза на Блум да смята Шоу за част от решението. Каза му още, че е най-разумно да сътрудничи на полицията, но че си записва надлежно за тези негови притеснения. Конклин нямаше склонност да говори прекалено открито в ефира, но и това беше достатъчно добро за начало.
На Шоу щеше да му хареса, ако Блум бе споменал името на Джъстин Бъртън. И (или) името на баща й. Този човек сигурно беше убеден, че има широк гръб, щом смяташе, че може да наеме и да пусне от каишката банда главорези, които да избият хлапаците от Сините тапи. На Шоу щеше да му хареса, ако беше упоменал за такава протекция, за да си я запише на касетата, но Конклин побърза да прекъсне разговора.
Мейсън изключи прихващащото оборудване и изгледа Шоу с уморен поглед, който сякаш казваше „колко познато“.
— Ти наистина ли искаш да нагазиш в тия лайна?
— Имаме ли някакъв избор? Този тип Блум смята, че ще се измъкне след всички тези убийства. Да не мислиш, че идва така, от нищото?
— Значи сега тръгваш и по дирите на полицейския шеф?
— Тръгвам по всеки, по когото се наложи, Мейс.
— Боже мили!
— Знам. Вече сме се набутали в това. — Шоу размаха касетофона в ръката си. — Тръгваме по следата, докъдето и да ни отведе.
— Аха. И къде по-точно ще да е това?
— За сега ли питаш?
— Да.
Шоу погали стомаха си.
— Някъде, където да се нахраня.
Шоу и Мейсън щурмуваха крайпътния „Макдоналдс“ и излязоха с четири плика с ядене. Шоу изобщо не си направи труд да погледне менюто или каквото там беше извадил от торбата да хапне, докато набираше номера в офиса им в Седемдесет и трети участък.
— Уолтър, какво става?
— Имам нещо за Уоткинс. Включи факса в колата си и ще ти го пратя по модема.
— Факс? Имам факс в тази кола?
— Да бе. Виж онова нещо, дето прилича на клавиатурка с екран.
Шоу се огледа и видя машинката, в която можеше да се включи и клетъчен телефон. Досега не беше виждал полицейска кола с факс. Даде си сметка, че Уонг сигурно беше прекарал нощта в осигуряване на цялото това оборудване. Уонг му даде набързо указания и след минута странната джаджа започна да издава писукане и забълва свитък лъскава факс хартия, съдържаща информация, която щеше да ги насочи по следите на Уоткинс Гирата.
Разпечатката беше минала през компютъра на Уонг, издърпвайки информация от данни, съхранявани дълбоко в недрата на компютърната мрежа на НЙПУ. Шоу проучи грижливо факса и стигна до извода, че Уолтър Уонг наистина умее да върши някои малки чудеса.
26.
Докато Тони Импелитери и Джеймс Спърлинг излязат от временния им офис в Седемдесет и трети участък, Импелитери вече бе оформил плана в главата си. Той седеше зад волана на другия шевролет, който Уонг им беше осигурил, и още преди да подкарат от паркинга на участъка, започна да излага пред Спърлинг плана си.
— Спърл, трябва да поговорим — дипломатично подхвана той.
— Хм.
— Е, всъщност не точно. Ти ще слушаш и ще ръмжиш, ако не си съгласен.
— Давай.
Импелитери говореше бързо и караше още по-бързо. Спърлинг не си направи труд да попита къде точно отиват.
— Виж сега, моята гледна точка за всичко това е много проста. Нямам никакво намерение да валсирам по улиците на шибания му Браунсвил в търсене на една тайфа негри, които пробутват прах. Това хич няма да подейства. Секундата, в която белите ни задници лъснат на улицата, мълвата плъзва. Ще духнат още преди да сме завили по пресечката. Адски сигурен съм и че някой тъпак ще гръмне по нас, само за майтап.
— Да.
— Така че имам по-друг план.
— Който е?
— Много се радвам, че ме попита. Предпочитам да ги накараме те да тръгнат срещу нас.