Импелитери плъзна снимките на бюрото на Марго.
— Това са имената и физиономиите, които търся. Обади ми се, когато сметнеш, че си се свързала с някой от тези типчета. Аз ще цъфна тук много бързо и ще се погрижа за тях.
— Не искам да се погрижваш за когото и да е на две карета околовръст работното ми място, разбрано ли е?
— Разбрано.
— И това нещо става за не повече от седмица.
— Ей, мен не ме интересува нищо, което би продължило дори толкова.
— Добре. Влизам. — Марго се засмя, разкривайки комплект блестящи бели зъби, които изглеждаха прекалено съвършени, за да бъдат истински. — Да го подпечатаме с целувчица, миличък?
— Благодаря, Марго, няма нужда, вярвам ти.
— Хайде де.
— Ей, не смей дори да се ръкуваш с мен.
— Много си бъзлив бе, грубиян такъв.
— Адски си права.
— Добре, Мистър Трепач на кримита, сега припкай с твоя мълчалив приятел. Аз ще пусна приказката…
— … накъм Браунсвил…
— Да бе, да. Ще пусна приказката. Ще вкарам някои екстри. Ще видим какво ще стане. Но не се ебавайте с редовните ми клиенти или с когото ви кажа да не се ебавате, не ме интересува дали са Сини тапи, Червени тапи, Четири тапи или всякакви там шибани пендехо тапи.
— Разбрано.
— Окей. Правим го. Нямам нищо против шефа на детективите да дължи на теб, пък ти да дължиш на мен.
— Окей, Марго. Добре. Само още нещо.
— Сега пък какво?
— Трябва да познаваш един на име Реджинал Уилсън. Май нарича себе си Реджи Шантавия?
— Реджинал Уилсън, това ли било истинското му име?
— Да, бе.
— Реджи Шантавия? Познавам го тоя.
— Да знаеш къде мога да го намеря?
— Не е добър човек той, Антъни.
— Да бе, и аз не съм. Къде мога да го намеря.
Марго въздъхна. Това не беше част от сделката. Импелитери беше поискал нещо в повече. Но Марго не беше изненадана.
— Е, добре. Не знам къде отсяда, но паметта ми подсказва, че е едно от онези псета, които чукат жени из целия проклет град. Знае ли човек къде си крие главата? Но той има сестра. Може би ще я убедите да ви съдейства. Работи на Сътър. Козметичен салон, който се казва „Африканска жена“. Не, беше „Афро дама“. Нещо такова.
— Сътър и коя?
— Ъъ, около Амбой или Бристол. Срещу жилищен комплекс „Тилдън“.
— Добре. Как изглежда?
— Слаба, без цици, но симпатична. Светла кожа. Малко ръждива коса. Носи очила.
— Ръст?
— Боже мили, пендехо, откъде мога да знам? Среден.
— Как се казва?
— Лили. Не, не беше Лили, а Мили. Точно така, Мили.
Марго беше оставила телефона си без отговор две поредни позвънявания. Когато отново иззвъня, тя каза на Импелитери:
— Извинявай, Антъни, имам работа.
— Окей, Марго. Моите уважения. Ще намина утре. Тук ли ще си?
— Да, но след това аз ще ти се обаждам.
И толкова. Импелитери беше поставил капана си. И освен това беше по следите на Реджи Шантавия.
27.
Телефонното обаждане на Арчи Рейнолдс хвана Уилямс Белилката тъкмо когато висеше над печката си с две плочи и бъркаше полуготовата бобена чорба „Кембъл“ в олющена тенджера. Той се заслуша в указанията на Арчи, изключи нагревателя и остави супата в тенджерата да изстине и да се сгъсти.
След пет минути Белилката влезе в складовото помещение в дъното на пивницата срещу комплекса. Арчи седеше в стар дървен кабинетен стол, от онези с тапицирана зелена седалка, висока облегалка и на колелца. Носеше плътно бяло поло под синя риза от изкуствена коприна, оставена разкопчана. Панталоните му бяха от лек вълнен плат, също сини. Беше вдигнал краката си върху купчина ръждясали кутии. Белилката забеляза катарамите „Гучи“ на черните му обувки без връзки.
Реджи Шантавия седеше встрани от него и дъвчеше клечка за зъби. Неговото облекло се състоеше от обичайните джинси свръхголям размер, суичър „Томи Хилфигър“ и черна шапка с козирка и лого на „Дребосъците“.
Из въздуха се носеше едва доловима миризма на бензин и нафталин, но Белилката не посмя да попита от какво е.
Никой от двамата не направи знак на Белилката да седне някъде в претъпканата стаичка. Той не изрази каквото и да е недоволство. Беше чул за кръвопролитието в автосервиза. Нямаше намерение да прави или казва каквото и да е, което би изкарало Арчи от кожата му.