— Гирата и Мели готови ли са?
— Да, ще се с… сръ… срещнем с тях по-късно.
— Добре. — Арчи помръдна на стола си, не можейки още да преглътне последното късче информация, свързано с дъщерята на полицейския шеф. — Проклетата му кучка. Мамицата му, тая продължава да ме нервира. Всичко се обърка заради задника й.
— Предполагам.
— Майната й. Може да си има колкото си иска ченгета около себе си. Време е да й покажем и на нея кой държи шибания квартал. Хайде. Докарай колата.
Реджи изпълни указанието на Арчи и подкара няколко карета на север по Деветдесет и осма улица в Източен Ню Йорк. Върнаха се на юг по Рокауей авеню, избягвайки полицията около центъра на Джъстин, но все пак успяха да се доберат достатъчно близо, за да виждат северния вход на центъра.
Арчи се ухили доволен от способността си да се озове толкова близо и въпреки това да остане незабелязан от полицията.
Двамата останаха да наблюдават от джипа. След петнадесет минути видяха да излизат две жени, но Арчи чакаше търпеливо. Минаха още пет минути и на вратата се появиха още две жени, придружени от три деца между тях. Арчи разпозна и двете, както и за какво бяха излезли навън.
Когато минаха покрай колата на Реджи, Арчи свали страничното стъкло и извика:
— Ей!
Те се извърнаха и той им махна с ръка да се приближат. Двете не се поколебаха повече от секунда-две. Бяха търсили кокаин на прах из целия квартал, а сега прахът им беше дошъл на крака, направо на улицата.
Едната жена беше чернокожа, другата бяла. Децата им бяха смесица и от двете раси. Жените имаха напрегнатия, занемарен и съсипан вид на хора, изпитващи непреодолимата потребност час по-скоро да си намерят дозата наркотик.
Бялата жена се потули зад черната, смятайки сигурно, че Арчи ще бъде по-склонен да се спазари с нея. Но него сега не го интересуваше продажбата на дрога. Умът му бе зает с унижението и ужаса, които възнамеряваше да причини.
— Ей, друсачката! Да, да, ти, ела насам. Кажи на черната си сестра да застане ей там и да наглежда дечицата.
Черната жена сбра хлапетата около себе си. Не искаше да гледа какво щеше да става, затова се обърна с гръб към колата, мъчейки се да скрие гледката от очите на децата. Трябваше всъщност да накара децата да гледат нея, а не колата, но в момента не можеше да разсъждава рационално.
Бялата жена се затътри към вратата със сваления прозорец, навела глава. Арчи се вгледа в черните корени, поникнали под мръсно платинения цвят на косата й.
— Вдигни си главичката, скъпа, и ми кажи как се казваш.
Тя вдигна очи.
— Лорен.
— Мойто име знаеш ли?
Лорен кимна.
— Как ми е името?
— Арчи.
— Точно така, скъпа, знаеш ли с какво се занимавам?
Лорен сви рамене. Носеше суичър, който беше твърде малък за нея, мръсни сини джинси и износени тенис обувки. Беше се загърнала в тънък дъждобран, мъчейки се да се скрие от наглия поглед на Арчи и донякъде да прикрие лекото треперене, което я беше обзело.
— Попитах те нещо, знаеш ли с какво се занимавам?
— Предполагам.
— Предполагаш?
— Продаваш.
— Продавам какво?
— Прах.
— Точно така, скъпа. А ти точно това търсиш, нали?
— Да.
— Искаш ли малко прашец?
Сега Лорен погледна Арчи в лицето. Опита се да се усмихне, разкривайки проядени зъби и издавайки възбудата, която я беше изпълнила, защото беше толкова близо до това, което търсеше отчаяно, толкова близо, а така я беше страх от всичко, което щеше да се наложи да изтърпи, за да го получи.
Арчи се пресегна и взе нещо от ръката на Реджи. Премести се и вдигна лявата си ръка към прозореца на колата, показвайки на Лорен три пластмасови шишенца, запушени с всеизвестните сини тапи. Всяко шишенце съдържаше доза кока на прах за по двадесет долара. Като ги видя, на Лорен й се сви стомахът.
— Колко пари имаш?
— Двадесет.
— Общо за двете?
— Да.
Носът на Лорен потече. Тя подсмръкна и го изтри с опакото на ръката си.
— Добре, дай ми я шибаната двадесетачка.
Лорен бързо измъкна смачкана банкнота от джоба на дъждобрана си и я подаде на Арчи. Той рязко я дръпна с дясната ръка и стисна в лявата трите шишенца.
Лорен потрепна и стисна челюсти. Дощя й се да изкрещи „Дай си ми шибания прах, задник такъв!“, но замълча.