— Виж какво — каза Шоу, — той не го прави само за да ги уязви. Прави го, за да ти изпрати послание. Да ти покаже, че не можеш да се настаняваш в неговия квартал и да му отнемаш това, което си е негово. Опитва се да ти покаже кой е господар на положението.
Джъстин изгледа Шоу ядосано.
— Знам, дявол да го вземе! Но защо не му стиска на тоя изверг да дойде при мен и да ми го каже? Защо трябва да го прави чрез тях?
— Защото около теб има трима детективи и още половин дузина ченгета. Но той е идвал при теб и ти го е казал. Дошъл е с пистолет в ръка и ти е казал да се махаш. Ти не си го послушала.
— Не мога да позволя на това животно да ме сломи.
— Знам. Знам. Онази жена тръгна ли си?
— Опитах се да я успокоя. Опитах се да я убедя да остане.
— И успя ли?
— Не знам. Тя все още беше там, когато излязох. Можех ли да й гарантирам, че нищо няма да й се случи? Можех ли да й кажа, че този човек ще бъде арестуван?
— Да. Точно това си могла да й кажеш.
— Не мога да го гарантирам. Знаеш го.
— Защо, по дяволите, да не можеш? Сигурно си мислиш, че съм дошъл тук да си играя игрички. С това шибано копеле е свършено. Той е един ходещ мъртвец.
Джъстин неочаквано стисна Шоу за китката. Силата на дългите й пръсти го изненада.
— Но нали каза тази сутрин нещо? Колко души ще трябва да загинат преди него? Колко жени ще пострадат? Разбираш с какво съм се заела, нали? Не казвам, че искам да го прехвърля на твоя гръб, но си наясно какво искам да постигна, нали?
— Да. Разбира се.
Погледна го така, сякаш й се искаше да му повярва, но явно не можеше да си го позволи.
— Какво ще направиш?
— Ще го издиря, ще издиря бандата му, ще издиря всяка нишка, водеща към него, и ще ходя по петите му, докато не го видя мъртъв, докато не изчезне или не го натикам в дранголника. Не знам колко време ще отнеме това, кога точно ще стане, но ще стане! Ако не го закова аз, някой друг ще го направи.
Тя отпусна китката на Шоу, отдръпна се на стола си и умът й се зарея някъде другаде. Шоу не можа да прецени дали повярва на думите му, или не.
Потупа я по ръката, за да привлече вниманието й. Или може би да провери дали ще му позволи да я докосне.
— Джъстин?
Тя прие докосването и това да се обръща към нея на малко име. Втренчи очи в Шоу и той повтори:
— Джъстин? Чуваш ли ме?
И тя отново го изненада, като стисна дланта му, без да откъсва очи от неговите.
— Да. Чух те.
— Вярваш ли ми?
— Вярвам, че ти го вярваш.
Стисна за последен път ръката му, може би за да му каже, че е получил съгласието, към което се е домогвал.
— Сега ще отидеш ли да се видиш с баща си?
— Да.
— Ако ще задържаш тези жени в своя център, помоли баща си за патрули по улиците наоколо, а не само пред входа на центъра и в двата края на карето. Но ако наистина искаш да постъпиш умно, премести ги някъде другаде. Не се излагай на ненужни рискове. Ако имаш възможност да се пренесеш временно на друго място, смятам, че трябва да го направиш.
— Няма да му позволя да ме прогони.
— Не те карам да бягаш. Казвам ти да проявиш разум. Скрий жертвите му. Помогни на всички тези хора да оцелеят, докато не се справим с него. Заради себе си и хората, на които помагаш.
Джъстин вдигна чашата си с бърбън и отпи. Шоу пресуши своята и разреди алкохола с топло кафе. Тя го гледаше замислено. Явно размишляваше над това, което й беше казал.
— Знаеш ли защо избрах теб, Шоу?
— Не си ме избрала ти. Шефът на детективите ме избра.
— Не. Той може да ти е възложил задачата, но аз те избрах да я ръководиш. Има куп неуниформени мъже и детективи, които могат да работят по случая, но аз избрах теб. В теб и в начина, по който действаш, има нещо по-различно. Имам чувството, че обичайната полицейска процедура не ти подхожда. Не знам дали не греша, но сякаш не се побираш в някакви рамки.
— Не.
— Що за човек си ти? Някаква порода ченге със специално назначение?
— Не знам. Предполагам.
— Отговорността за всичко това не е повече твоя, отколкото на всеки друг, но за добро или лошо, ти си човекът, който ще ръководи най-добре операцията.