— Дано.
— Добре. Не искам да си помислиш, че упражнявам върху теб некоректен натиск или че те манипулирам.
— Не съм казал, че е честно. Казах само, че ще се постарая. Повярвай ми, върху мен вече упражняват толкова силен натиск, че твоят няма почти никаква тежест.
— Е, съжалявам, че съм добавила още малко.
Тя отпи още веднъж от бърбъна, обмисляйки следващата си реплика.
— Това, което казваш, звучи доста разумно, Шоу. А освен това, изглежда си в състояние да ме успокоиш.
— Може да е от питието.
Тя се усмихна.
— Не. Не и от толкова, във всеки случай. Ти си факторът.
— Е, приемам го като комплимент.
— Приеми го изцяло. Не правя често комплименти на мъже.
— Защо?
— Не мисля, че има много, които го заслужават. Всъщност, няма много мъже, които биха искали да си имат работа с мен.
— И обратното.
— Точно така.
— И защо?
— Не знам. Може би ги изнервям.
— Я, това е направо изненадващо. Ти си само една зашеметяваща, висока метър и осемдесет чернокожа жена, с очи като лазери, която е може би два пъти по-умна от повечето мъже и която на всичкото отгоре е дъщеря на полицейския шеф. От къде на къде някой ще има нещо против да се занимава или да се обвързва с теб?
Джъстин се усмихна отново. Беше започнало да му доставя удоволствие да я кара да се усмихва.
— Да се обвързва? Личният ми живот ли имаш предвид, или професионалния?
— И двете. Само подхвърлих частта за обвързването, щот’ пусках въдицата.
— Аха! Значи, не те изнервям?
— Минавам покрай това — отвърна Шоу.
— Тоест?
— Не съм ти в категорията. Защо трябва да ме изнервяш?
— Какво значи това не си ми в категорията?
— Ами аз съм ченге. Не допускам, че имаш практиката да се обвързваш с ченгета.
— Прав си.
— Освен това съм бял. Не твърдя, че имаш предразсъдъци, но предполагам, че предпочиташ чернокожи мъже.
— Не е задължително. Чернокожите мъже внасят немалко проблеми в уравнението, повярвай ми.
— А и формално съм женен. Доколкото знам, ти не си семейна.
— Не, не съм семейна. Какво значи това формално?
Шоу погледна празната си чаша и с мъка се въздържа да не си поръча нова.
— Ако жена ми и аз не бяхме толкова заети, отдавна щяхме да сме се развели.
— Заедно ли живеете?
— Под един и същи покрив. Понякога.
— Мисля, че съм чувала нещо такова и преди.
— Не бих се изненадал. Но всъщност, за какво си говорим ние с теб?
— На колко си години, Шоу?
— По-стар съм от теб.
— Нямаш вид на стар. Изглеждаш в доста добра форма.
— Благодаря. А ти на колко си?
— Тридесет и четири.
Реакцията на Шоу й подсказа, че я беше смятал за по-млада.
— Да, напредвам. Часовничето се върти…
— Никога ли не си се омъжвала?
— Веднъж почти бях на път. Стига ми.
— Аз съм на четиридесет и две. Така че, като оставим настрана факта, че съм по-стар, бял, ченге и формално женен, както и че моментът никак не е подходящ… няма проблем. Кога е първата ни среща?
Джъстин отвърна, без да се замисля.
— Когато всичко това свърши.
Шоу изчака няколко секунди, преди да отговори:
— Добре ли чух това, което ми се стори, че чух?
— Нали ти реши да хвърляш въдицата.
— Ама ти сериозно ли?
— Не се шегувам с тези работи.
— Е, този път наистина успя да ме изнервиш — призна Шоу.
— Глупости!
— Добре де, да речем, малко. Но за какво го правиш? Допълнителна мотивация?
— Приеми го както намериш за добре. Свърши ли се веднъж, излизаме на вечеря и пием бърбън колкото си искаме.
Шоу се пресегна и предложи ръката си. Беше изпитал порив отново да докосне Джъстин Бъртън. Тя я покри със своята и я стисна леко.
— Уговорено? — изрече Шоу.
— Уговорено! Но има още нещо.
— Какво?
— Не мога просто да напусна центъра, знаеш това. Там непрекъснато идват жени. Няма да мога да преживея мисълта, че някой ще дойде да почука на онази врата и тя ще се окаже заключена.
— Задължително ли трябва да си ти? Не можеш ли просто да оставиш някого, който да ги насочва на друго място?